Чародейката

Приличаха на сьомга, която плува нагоре по реката. Виеха и съскаха, докато не

стигнах до онзи завой там. А после спряха, сякаш бяха налетели на стена. – Черния

ястреб вдигна ръка и зловонният въздух в тунела се изпълни с острия и чист билков

аромат на сарсапарила. Бледозелени пламъци затанцуваха по върховете на

пръстите му, а после се издигнаха нагоре, за да образуват безформен облак с цвят

на изумруд. Стените на тунела оживяха от трепкаща сребристозелена светлина. –

Тогава видях това – каза той.

– Какво е? – прошепна Били, взирайки се в стените.

Черния ястреб протегна дясната си ръка и я прокара по стената. Тя бе покрита с

фин, блестящ слой, който полепна по пръстите му на дълги, ефирни нишки.

– Паяжина – каза той. – Стените са покрити с паяжина.

– За това са нужни много паяци – рече нервно Били.

Черния ястреб махна с ръка и зеленият облак се понесе навътре в тунела,

осветявайки го.

– Можете да видите, че е разкъсана на някои места, значи нещо едро е минало

оттук. – Той пристъпи напред и вдигна парче дърво от калта. – Но интересът ми бе

привлечен от ето това. Тъкмо го бях открил, когато чух гласовете ви. – Черния

ястреб протегна напред пръчка от здраво черно дърво, дебела два-три

сантиметра, към която бе прикрепен дълъг и плосък листовиден връх. Макиавели и

Били се наведоха да разгледат оръжието.

– Това е копие – каза Били. – И то старо. Шарката по върха не ми е позната. Не е

характерна за Америка..

– На мен ми прилича на африканска... може би зулуска – рече Макиавели.

– В калта зад мен има още – каза Черния ястреб. Поднесе ръка над металния

връх на копието. Зелената аура, трептяща по пръстите му, озари нарисувания там

квадратен йероглиф.

– Охо – прошепна Макиавели. – Какво имаме тук? – Протегна ръка, върховете на

пръстите му засияха и тунелът се изпълни със змийска миризма.

– Човече, трябва ти по-хубав аромат – рече Били.

– На мен си ми харесва – промърмори разсеяно Макиавели, докато мръсносива

светлина се стичаше от пръстите му. – Върши ми добра работа. – Сивите му очи

придобиха зеления цвят на аурата на Черния ястреб и квадратният глиф се отрази

в зениците му. После той вдигна очи към индианеца. – Знаеш ли какво е това?

– Виждал съм подобни копия и преди – отвърна онзи. – Всичките ни легенди са

пълни с тях. Те са древни и смъртоносни. Само най-могъщите шамани могат да ги

носят. – Той посочи глифа върху метала. – Обаче никога не съм виждал това върху

шаманско копие. Шарката ми изглежда южноамериканска.

Били погледна през рамото на италианеца към Черния ястреб.

– Аз съм виждал нещо подобно в Сенкоцарството на Кетцалкоатъл. Намират се в

кухнята, над хладилника...

– Да, там има стена, на която са изрязани такива квадратни фигури,

наподобяващи лица. Въпросната стена изглежда по-стара от останалата част на

къщата – потвърди Черния ястреб.

– Логично е да се предположи, че Кетцалкоатъл би могъл да знае тези думи. –