Елементарните частици

Веднъж-дваж седмично Брюно решаваше коренно да промени начина си на живот. Постъпваше по следния начин. Отначало се събличаше съвсем гол и се гледаше в огледалото: нужно му бе да стигне до върха на самоунижението, да съзерцава до пълно отвращение издутия си корем, увисналите бузи, спаружения си вече задник. После изгасяваше всички лампи. Събираше крака, кръстосваше ръце пред гърдите си, накланяше леко глава напред и започваше да се съсредоточава. Поемаше бавно и дълбоко въздух, издуваше докрай отвратителния си корем; след това пак така издишваше и мислено произнасяше едно число. Всички числа имаха особено значение, концентрацията му трябваше да бъде пълна; все пак най-важни от тях бяха числата четири, осем и естествено последното — шестнайсет. Когато вдигнеше глава, след като бе произнесъл числото шестнайсет, изпускайки с все сили въздуха от дробовете си, щеше да бъде съвършено нов човек, най-сетне готов да живее, да се плъзга по течението на битието. Нямаше да изпитва нито страх, нито срам; щеше да се храни нормално, да се държи нормално с момичетата. „Днес е първият ден от остатъка на твоя живот“.

Този малък церемониал не оказваше никакво действие върху вродената му стеснителност, но донякъде помагаше срещу булимията му; понякога минаваха два дни, преди да поеме пак по отъпкания път. Приписваше неуспехите си на недостатъчната концентрация, после твърде скоро отново се изпълваше с вяра, че ще успее. Все още беше млад.

Една вечер на излизане от сладкарницата „Сюд Тюнизиен“ се сблъска с Аник. Не бяха се виждали след краткото им запознанство през лятото на 1974 година. Беше станала още по-грозна и почти тлъста. Квадратните й очила с черни рамки и дебели стъкла правеха още по-малки кафявите й очи и подчертаваха болезнената бледност на кожата. Седнаха на кафе и известно време и двамата се чувстваха неловко. Тя също следваше филология в Сорбоната; квартирата й на булевард „Сен Мишел“ беше съвсем наблизо. На раздяла му остави телефонния си номер.