В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах. Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда!? И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?
Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си. Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя дееспособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш нещо.
„Може би, може би… — шавна нещо в душата ми — в онзи четириизмерен свят няма нито завист, нито злоба!? Навярно необходимостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на загадъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници, съществуващи единствено за да стимулират другите!?“
На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках подутите си клепачи и отидох да се измия. Студената вода ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цветовете, ориентирани към водата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ручея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша — подскачаше весело по едрите камъни, разплисквайки вълнички. Ромонът й галеше ухото. А на душата ми беше тъжно.
Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло. Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя поддържаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.
Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетните принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.
— Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! — провикна се Равил.
Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата продължаваше да ме обсебва.
Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собственото си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към Долината на смъртта.
В долината на смъртта
Приближих се към палатката и мрачно засъбирах раницата си. Погледът ми падна върху спалния чувал. „Хубав, топъл чувал беше“, помислих си с примирение. После се взрях в изпокъсаните си туристически обувки. „Съвсем се прокъсаха. Сигурно за последно ще ги използвам.“
Без да искам, повдигнах дланите си и се взрях в тях. Ръцете ми не се отличаваха с елегантност — не бяха като на пианист. Бяха дебели, подобни на лопата, предназначени за груба и упорита работа. Размърдах късите си пръсти с мръсни нокти, с които в професионалния си живот извършвах най-фини очни операции, учудвайки дори американците с „фокусите на руската хирургия“. „Добре ми послужихте“, помислих си пак в минало време.
Вдигнах очи, замъгленият ми взор обходи околните тибетски планини и аз силно тръснах глава, сякаш се опитвах да се освободя от досадните „мисли в минало време“. Разбирах, че днес целият ми живот ще бъде „претеглен“ от неведом разум и аз, обикновеният земен човек, може би по волята на съдбата, а и по собствено желание… ще поискам да бъда оценен, като ме поставят на границата между живота и смъртта.
Натиках в раницата си експедиционните бележници, моливите, гумичката, бинокъла, компаса и ред други джунджурии, необходими за похода в Града на боговете. Равил приближи и ми подаде пакета суха храна, увит в целофан.
— Какво има вътре?
— Шоколад, стафиди, сушени плодове, бисквити, сухари, салам и домашна сланина — отговори той.
Поех пакета с храната, повъртях го между загрубелите си длани и с неохота го напъхах в раницата. Мислите ми отново се завъртяха около легендата за Долината на смъртта. Не можех да разбера защо йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съществуването на който вярваха свято.