В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
В главата ми ясно изплуваха отделни редове от книгата на Ангарика Говинда: „Поклонникът приближава към мястото (на север от Кайлас), откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта Яма. Той ляга между камъните и се озовава пред съда на Яма — съда на собствената си съвест. Спомня си своето минало.“
„Нима сгъстеното време извлича от човека основното — съвестта. Оценява я, след което решава дали да го убие, или да го пожали“, започнах да философствам, но спрях навреме — мястото едва ли беше подходящо за отвлечени философии. Реших преди всичко да направя необходимите изчисления, за да се опитам да открия онези две морени, за които споменаваше Ангарика Говинда. Предполагах, че точно там се намира Долината на смъртта, за която толкова бях слушал от йоги и лами.
В паметта ми изплуваха и конкретни подробности, на които не бях обърнал внимание при първото четене на книгата. Ангарика Говинда разказваше и за две четириоки кучета с широки ноздри, покрай които трябва да се мине, за да се „стигне до бащите, които се веселят на общ пир с Яма“. Той ги описваше като петнисти, рижави на цвят и ги определяше като „похитители на човешки животи“. Значи двете морени, между които легналият поклонник е подложен на съда на съвестта, трябва да приличат на кучета — четириоки, петнисто рижави кучета! Точно там поклонникът полага върху олтара своя живот и го предава на повелителя на смъртта Яма.
За миг се смутих от мистичния ход на мислите си, но постепенно се настроих на тяхна вълна и продължих да разсъждавам. Учудващо свежите и силни чувства ми помагаха — ту ми подсказваха чрез негодуванието си, че съм на грешен път, ту с невъздържания си възторг потвърждаваха правилността на умозаключенията ми.
„Оттук следва — повторих си наум, — че входът към Долината на смъртта е обозначен чрез две петнисто-мижави морени, подобни на четириоки кучета. Как можех да ги открия?“
Мислите ми отново достигнаха точката на кипене. С учудване отбелязах, че подскачат с особена лекота, напомняйки добре репетирали усмихнати танцьори. Те рязко се отличаваха от обичайния мъчителен мисловен процес, приличащ повече на танц с подскоци, изпълняван от надебелял певец.
„Фокусът! Трябва да намеря фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма! То има вдлъбната повърхност и сигурно лесно ще определя с компаса неговия фокус. Точно там трябва да се намират и двете морени.“ Разгоних съмненията, които отново надигнаха глава, извадих компаса и призовах на помощ целия си многогодишен туристически опит.
— Ето, 45 градуса… ето още 45 градуса… пресечната им точка е там… Още по-точно! Там трябва да е… Дай да определя азимута… Определих го! Колко градуса? Аха… Я още веднъж — нашепвах си аз.
Погледнах към Равил Мирхайдаров. Той ме наблюдаваше мълчаливо. Разбираше, че възнамерявам да навляза в Долината на смъртта.
— Хайде обратно! Стига сме стояли тук! — изкомандвах.
Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тялото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весело, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „та-р-р-р“. „Какво съм се разхилил толкова! — помислих си. — Мястото изобщо не става за веселба!“
По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които трябваше да ни изведат във фокуса на огледалото на Яма. Скоро стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена подсказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да проникна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше.
Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и засмуках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си“, отбелязах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да помрачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес старшият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат.“ Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръпнах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил:
— Ще отида сам, Равил. Така трябва.
— Шефе, ще дойда с теб.
— Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично.