В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човешките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.
Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува загадъчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите, протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления — например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.
Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиазиран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоплант и от донорски тъкани „ново“ око за Тамара Горбачова от Киев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъчване на „новото“ око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво повтарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в «новото» око 150 пъти по-бързо!? Сякаш времето реши да ни помогне!“
Сега вървях нагоре по стръмния склон и едва си поемах дъх. Вече бях убеден, че времето е способно да мисли и че легендата за Огледалото на царя на смъртта Яма не е приказка, а реалност — може би невероятна и неразбираема, но реалност. С трепет очаквах мига, когато със собствените си очи ще го видя. Вълнувах се твърде силно и още повече затруднявах и без друго учестеното си дишане.
Огледалото се появи зад поредното възвишение. Неизвестно защо си го представях точно такова. Стори ми се логично, че започваше от свещения Кайлас и продължаваше на изток, подобно на огромна три километрова чаша. Спрях. Всички, които вървяха зад мен, също спряха. Внимателно огледах грамадната вдлъбнатина, покрита със сняг. Всякакви мисли — идиотски и разумни, бродеха из главата ми. Но една от тях — най-ярката и най-сочната, ми подсказваше, че гледам към Огледалото на царя на смъртта Яма.
— Сър, тук не бива да спираме — прошепна зад гърба ми водачът Тату.
— Защо?
— Така повеляват нашите предания!
— Защо?
— Така е прието — Тату се смути, очевидно учуден от твърдоглавието ми.
— Защо? — потретих аз и направих крачка напред.
— Да тръгваме, да тръгваме — припряно ни подкани той.
— Хайде да снимаме, при това в сгъстеното време — избоботих аз и измъкнах фотоапарата.
— Сър, нека да потегляме! — почти се примоли Тату.
— Защо?
— Нашите предания гласят, че през този участък — той посочи към огледалото — трябва да се преминава много бързо…
Надзърнах в тъмнокафявите му очи и съзрях тревогата на човека, който живееше в „страната на чудесата“ и разбираше, че по света наистина се случват чудеса.
— Тату, ще остана тук. Длъжен съм да го скицирам…
— Ще намерим снимки!
— Искам аз да ги направя, Тату.
— Защо? Каква е разликата?
— Защото съм учен — нелепо отвърнах аз, усещайки колко излишен патос има в това определение. — Вие вървете и ме изчакайте горе. Става ли? Равил, остани с мен, ти си… млад.
С бърза крачка групата се отдалечи нагоре по склона. Равил разопакова видеокамерата. Надявах се, наистина се надявах, че времето е мислеща субстанция и ще ме разбере — мен и Равил.
Бързо нахвърлих скицата. Не стана добре, но поне измерих всички ъгли и градуси. Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преминава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше Огледалото на царя на смъртта Яма. То продължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази три километрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната повърхност на места беше покрита със сняг. Усещаше се, че е равна и полирана.
През центъра й минаваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допълнителни съоръжения — полегата пирамида и трапецовидни конструкции. Измерванията показаха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север.
Докато рисувах, все по-властно и осезаемо усещах, че тук по някакъв особен начин чувствата се изострят, стават конкретни и ясни както никога досега/Емоциите притежават способността да извличат от дълбините на паметта такива нюанси и детайли за прочетено или чуто, които при друга ситуация изобщо не биха излезли наяве.