Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Магьосниците умеят много неща, факт — отвърна Гералт. — Времето винаги са умеели да го управляват, още от Първото приземяване, което, както смятат, не е завършило с катастрофа само благодарение на заклинанията на Ян Бекер. Но може би не си струва да ги обвиняваме за всички бедствия и катастрофи. В края на краищата ти говориш за природни явления, Франс. Просто сезонът е такъв. Сезонът на бурите.
Гералт пришпори кобилата си. Слънцето вече клонеше към заник, а преди смрачаване беше планирал да посети още няколко селища. Най-близо беше колонията на въглищарите, разположена на поляна на име Роговизна. Когато беше там за първи път, го съпровождаше Пинети.
Мястото на касапницата, за учудване на вещера, вместо да се окаже унило и безлюдно, всъщност беше доста оживено, тук кипеше работа.
Въглищарите — те наричаха себе си саждари — работеха върху строителството на нова жижна, съоръжение за получаване на дървени въглища. Жижната имаше формата на купол, построен от дървета — не някакво безформено струпване, а структура, издигната внимателно и прецизно. Когато Гералт и Пинети пристигнаха на поляната, завариха въглищарите да покриват тази структура с мъх и грижливо да я посипват с почва. Втората жижна, построена по-рано, вече работеше, тоест димеше интензивно. Цялата поляна беше изпълнена с лютив за очите дим, остра миризма на смола атакуваше ноздрите.
— Колко отдавна… — Вещерът се изкашля. — Колко отдавна, казваш, се случи…
— Точно преди месец.
— А хората си работят тук, сякаш нищо не е станало?
— Дървните въглища — поясни Пинети — се радват на огромно търсене. Само въглищата позволяват при изгаряне да се получи температура, достатъчна за разтопяване на метала. Металургичните пещи в Дориан и Горс Велен не биха могли да функционират без въглища, а металургията е най-важният и най-бързо развиващият се отрасъл на промишлеността. Благодарение на това търсене въглищарството е доходна професия, а икономиката, вещерю, не търпи празнота. Убитите въглищари ги погребаха ей там, виждаш ли могилата? Пясъкът е още свеж и жълт. А на тяхно място дойдоха нови. Жижните димят, животът продължава.
Слязоха от конете. Въглищарите не им обръщаха внимание, бяха твърде заети. Ако някой се заинтересува от тях, това бяха само няколко жени и деца, които тичаха между колибите.
— Че как — отгатна Пинети въпроса, който вещерът не беше задал. — Сред погребаните под могилата също имаше деца. Три. Три жени. Девет мъже и юноши. Последвай ме.
Минаха между редиците от сушащо се дърво.
— Няколко мъже — каза магьосникът — са били убити на място, разбили са им главите. Останалите са ги обезвредили и обездвижили, и са им прерязали с нещо остро сухожилията на краката. На мнозина, включително и на всички деца, освен това са им счупили ръцете. Прерязани гърла, изкормени кореми, отворени гръдни клетки. Одирали са им кожата от гърбовете, скалпирали са ги. Една от жените…
— Достатъчно. — Вещерът гледаше черните петна кръв, които все още се виждаха върху брезовите пънове. — Достатъчно, Пинети.
— Трябва да знаеш с кого… с какво си имаш работа.
— Вече знам.
— Още една последна подробност. Не излизат телата. На всички убити са им били отрязани главите. И са натрупани на пирамида, тук, точно на това място. Главите са били петнайсет, а телата тринайсет. Две тела са изчезнали. — Магьосникът направи кратка пауза и продължи: — Почти по същия начин са се разправили с жителите в две други селища: Чиси и Каблонки. В Чиси са загинали девет души, а в Каблонки — дванайсет. Ще те заведа там утре. Днес ще минем още през Нова Смоларна, не е далеч. Ще погледаш производството на дървесна смола и катран. Ако ти се наложи да смажеш нещо с катран, ще знаеш откъде се е взел.
— Имам въпрос.
— Да?
— Необходимо ли беше непременно да прибягвате до изнудване? Не вярвахте, че ще дойда по своя воля в Рисберг?
— Мненията се разделиха.
— Да ме вкарат в затвора в Керак, а после да ме пуснат, но да продължават да ме заплашват със съд — чия беше тази идея? Кой го измисли? Корал, нали?
Пинети го погледна. Гледа го дълго.
— Вярно е — призна си той най-накрая. — Това беше нейна идея. И неин план. Да те приберат, после да те освободят, да те заплашват. И в края на краищата да стане така, че преследването да бъде прекратено. Тя направи това веднага след отпътуването си, досието ти в Керак вече е чисто като сълза. Имаш ли още въпроси? Не? Тогава да вървим в Нова Смоларна, да се полюбуваш на катрана. После ще отворим телепортал и ще се върнем в Рисберг. Иска ми се вечерта да се разходя до моята рекичка с въдица. Мушиците се роят, пъстървата ще яде… Ходил ли си някога на риболов, вещерю? Харесва ли ти риболовът?