Медея и нейните деца [bg]

Александра не очакваше, че така бързо ще й дадат Маша. Нещата й, за втори път през последната половин година пренесени от генералския шофьор, стояха още неподредени заедно с неизползвания куфар и ските. Александра веднага след разговора с лекаря отиде да й вземе багажа и същия ден я прибра на „Успенски переулок“.

Беше средата на януари, още стоеше елхата, масата беше празнично разпъната. Дойде и гостенка, бременната Лидия — голямата дъщеря на Александра. Храната беше обикновена, не празнична: картофена салата с цвекло, кюфтета и макарони и загорял сладкиш, който Ника набързо направи точно преди идването на Маша.

Но пък с препоръчаната от доктора любов всичко беше на висота: сърцето на Александра просто се късаше от молитвена благодарност, че Маша по чудо се беше спасила, че е здрава и е в нейния дом. Към никое от собствените си деца в този момент не чувстваше толкова пламенна обич, както към крехкото сивооко момиченце, което изобщо не приличаше на техния род.

Ника я притискаше, прегръщаше, забавляваше я по всевъзможни начини. Маша поседя малко на масата, после се премести в детското плетено кресълце, което няколко дни преди идването й беше донесъл отнякъде Иван Исаевич и два дни поправя счупената странична облегалка и тапицира седалката с парче червено сукно с ресни.

Омаломощената от бременността Лидия скоро си тръгна — тя сега живееше с мъжа си в стайчето на Иван Исаевич.

Макар цялото семейство да бе очаквало Машиното пристигане, все пак идването й ги изненада и не бяха й приготвили легло. Ника отиде да спи при майка си, та сложиха Маша на Никиното малко креватче, което вече й беше малко. Маша беше почти заспала, но в леглото се разсъни. Тя лежеше с отворени очи и си мислеше как догодина ще отиде с Ника на зимен лагер.

Александра изми и прибра съдовете, отиде при детето и седна до него.

— Дай си ръката — помоли Маша.

Александра я хвана за ръка и малката бързо заспа. Но когато Александра се опита внимателно да си измъкне ръката, Маша отвори очи:

— Дай ръка…

Така Александра остана да седи до сутринта до спящата си внучка. Иван Исаевич се опита да я замести на този мълчалив пост, но тя само поклати глава и с жест го отпрати да спи. Това беше първата от много такива нощи. Без нощен водач — бабината или Никината ръка — Маша не можеше да заспи, а заспеше ли, понякога се събуждаше с вик и тогава Сандра или Ника я взимаха при себе си и я успокояваха. Сякаш бяха две Маши: едната дневна, мила, спокойна, ведра, и една нощна — уплашена и изтормозена.