Медея и нейните деца [bg]

— Да вървим.

Малката послушно сядаше върху три дебели тома от някаква енциклопедия пред пианото и слагаше пръсти върху клавишите. През живота си не бе усещала по-ужасен студ от онзи, който пронизваше костите й от черно-белите зъби на омразната клавиатура. Вера Ивановна знаеше, че момичето ненавижда тези занимания. Тя сядаше отстрани до него, гледаше и все шепнеше, шепнеше нещо, и очите на Маша се пълнеха със сълзи, които се стичаха по бузите й и оставяха студени мокри следи.

После я пращаха в ъгловата стая. Тук на бюрото имаше снимка на Таня в рамка и още много снимки в картонена кутия. Маша отваряше тетрадката си и скриваше между страниците й някоя от майчините си фотографии, най-често онази, на която майка й стоеше пред отворената врата на някаква селска къща, от едната страна се виждаше част от ограда и разцъфнал храст, и голямата усмивка едва се вместваше на тясното й лице… Тази любителска снимка бе направена от Сергей и на нея личеше щастието на лятното утро и отблясъкът от нощта, която за първи път бяха прекарали заедно, след като самата Таня му направи брачно предложение. Той отдавна беше мълчаливо влюбен, но изчакваше, колебаеше се, смущаваше се от генералската сянка зад Таниния гръб…

Маша пишеше ченгелчета и пръчици и току затаяваше дъх над снимката. С часове си учеше уроците. Не я пускаха да излиза — Вера Ивановна си имаше някакви свои съображения. Понякога Мотя я взимаше на покупки, до хлебарницата, до обущаря. Почти всички магазини бяха в партерния етаж на тяхната къща, та разходките бяха кратки, рядко ходеха до „Солянка“, където беше любимата Машина къща с кариатиди — „с великаните“, както казваше тя. Още по-прекрасно беше, че река Яуза и църквиците, и тарабите край строежите, които виждаше от единайсетия етаж, изведнъж се уголемяваха, губеха миловидността си, но пък се изпълваха с дребни детайли и прекрасни подробности.

Вечер, след като Мотя я слагаше да спи, започваше най-ужасното: тя не можеше да заспи, въртеше се в голямото легло и все чакаше мига, в който вратата ще изскърца и в стаята ще влезе баба Вера. Тя идваше в късен час, Маша не знаеше в колко, с вишневия халат и дълга плоска плитка на гърба. Сядаше до леглото, а Маша се свиваше на кълбо и стискаше очи. Особено добре бе запомнила една такава нощ заради илюминациите, украсили къщата им по случай наближаващия 7 ноември. Светлината беше на жълто-червени ивици и Вера Ивановна с лице в червената ивица шепнеше протяжно и съвсем ясно:

— Убийца, малка убийца… Ти се обади и те тръгнаха… заради теб е всичко… Живей сега, живей, радвай се.

Вера Ивановна си отиваше и тогава Маша най-после можеше да заплаче. Заравяше лице във възглавницата и заспиваше плувнала в сълзи.