![Медея и нейните деца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/4/medeya-i-nejnite-deca-bg-download.jpg)
Медея и нейните деца [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9545293519
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Медея и нейните деца [bg]». Краткое содержание книги:
На трийсет и първи декември сутринта трябваше да я откарат на „Пушкински площад“. Там беше срещата й с Ника, там щяха да вземат автобуса. Имаше чувството, че там ще бъдат и всичките й приятелки от стария двор — Оля, Надя, Альона.
На трийсети вечерта вдигна близо четирийсет градуса температура. Вера Ивановна повика лекар и се обади на Александра Георгиевна да я уведоми. Така че пътуването отпадна.
Маша лежа два дни с висока температура, от време на време отваряше очи и питаше:
— Колко е часът? Време е… Да не закъснеем?
— Утре, утре — все отговаряше Мотя, която почти не се отдели от нея.
В някакви моменти на просветление Маша виждаше и Мотя, и Сандрочка, и Вера Ивановна, дори дядо си Пьотър Степанович.
— Кога ще ида на лагер? — попита с ясен глас, когато болестта отмина.
— Ваканцията свърши, Машенка, какъв ти лагер сега? — рече Мотя.
Мъката й беше безгранична.
Вечерта дойде Сандрочка, дълго я утешава, обещаваше й да я вземе през лятото във вилата в Загорянка.
А през нощта тя отново сънува онзи сън. Отвори се вратата и от коридора някой много ужасен започна бавно да се приближава. Тя понечи да извика — и не можа. Рязко скочи от леглото, в странно състояние между сън и будуване премести стола до перваза, качи се и дръпна райбера с незнайно откъде изпълнила я сила. Първият прозорец се отвори. Вторият поддаде съвсем лесно и тя се приплъзна надолу от прозореца, без дори да усети леденото докосване на ламарината отвън.
Долнището на нощницата й се закачи за острия й ръб, позадържа я и тя меко се свлече на заснежената балюстрада над десетия етаж.
След един час Мотя приключи пиршеството си, излезе от килера и усети студен полъх. Мразовитият повей идваше от отворения прозорец на Машината стая. Тя влезе, видя отворения прозорец, ахна и се втурна да го затвори. Вятърът беше навял малка купчина сняг върху перваза. Чак след като затвори прозореца, Мотя видя, че Маша я няма в леглото. Краката й се подкосиха. Седна на пода. Погледна под леглото. Отиде до прозореца. Валеше гъст сняг. Не се виждаше нищо освен бавните снежни парцали.
Мотя нахлузи на бос крак плъстените боти, наметна си шал и старото палто на господарката и се понесе към асансьора. Слезе, прекоси тичешком голямото фоайе, застлано с червен килим, шмугна се навън през тежката врата и притича зад ъгъла на къщата. Снегът беше равен, рехав, празнично блестеше.
„Да не е затрупана вече?“ — помисли си Мотя и мина под прозорците, размятайки снега с ботите. Момичето го нямаше. Тогава се качи и събуди господарите.
Свалиха Маша от балюстрадата след час и половина. Тя беше в безсъзнание, но без драскотина. Пьотър Степанович изпрати до колата увитото в одеяла дете и се върна в апартамента. Вера Ивановна прекара този час и половина, без да се помръдне от мястото си и без да каже нито дума. Когато откараха Маша, генералът отведе Вера Ивановна в кабинета си, сложи я да седне на студения кожен фотьойл, здраво я хвана за раменете и я разтърси:
— Казвай!
Вера Ивановна пусна неуместна усмивчица:
— Тя е нагласила всичко… Уби моята Танечка…
— Какво? — попита Пьотър Степанович и най-после се досети, че жена му е полудяла.
— Малката убийца… всичко е нагласила… тя…
Следващата кола откара Вера Ивановна. Генералът не изчака до сутринта, повика ги веднага. Същата нощ слезе още веднъж до фоайето, когато дойде линейката. Докато се прибираше нагоре с асансьора, се закле, че повече нито минута няма да живее под един покрив с жена си.
Сутринта се обади на Александра Георгиевна, съвсем кратко и безизразно съобщи за случилото се и я помоли да прибере Маша, когато я изпишат от болницата. На другия ден генералът замина на инспекционна проверка в Далечния изток.
Оттогава Маша само веднъж видя баба си Вера Ивановна, на погребението. Пьотър Степанович си удържа на думата — баба Вера изкара последните си осем години в привилегирована лечебница далеч от скъпоценните мебели, порцелани и кристали. Момичето не позна в сухата мъртва старица с оредяла сива коса красивата си буйнокоса баба Вера Ивановна с вишневия пеньоар, която влизаше в стаята на седемгодишното дете да шепне нощните си проклятия…
Една седмица след щастливо приключилото нещастие доктор Фелдман, грозноват евреин с провинциален вид, тикна Александра Георгиевна в килера под стълбата, пълен със стари кревати, бали скъсани чаршафи и кашони, настани я на кривокрака табуретка и седна на трикрак стол. Стара трикотажна риза с разтеглена яка и крив възел на вратовръзката се виждаха през отвора на бялата му престилка. Дори плешивината му имаше немарлив вид — на бабуни и космаци като проскубана кожа. Той вплете пред себе си чисто лекарски професионални ръце и подхвана: