Медея и нейните деца [bg]

— Тя си мисли, че сега всичко ще ми вземе… ще ми вземе… малка убийца… — Вера Ивановна увиваше в хавлиена кърпа китайското си ветрило и някакви шишенца.

— Какви ги вършиш там по нощите бе, жена? — повдигна се на лакът Пьотър Степанович.

— Трябва да ги скрия, Петя, да ги скрия. Мисли, че този номер ще мине.

Зениците й бяха така разширени, че почти се сливаха с тъмния кръг на ирисите и очите й вместо сиви изглеждаха черни.

Генералът така се ядоса, че лошото предчувствие, което шавна в душата му, тутакси се изпари. Той грубо я напсува, сякаш я замери с ботуш, взе си възглавницата и завивката и отиде да спи в кабинета, повлякъл по пода дългите връзки на войнишките си наполеонки.

Безумието — и това го знаят всички, които са го наблюдавали отблизо, е толкова по-заразно, колкото по-деликатно е устроен човекът в допир с безумеца. Генералът просто не го забелязваше. Мотя, далечна роднина на Вера Ивановна, която отдавна беше храненица в къщата им, забелязваше някакви странности в поведението й, но не им обръщаше внимание, защото и самата тя, на два пъти изживяла прочутия руски глад, открай време беше превъртяла на тази тема. Тя живееше, за да яде. Никой в къщата не виждаше кога и как го прави, макар да знаеха, че става нощно време.

Тя пируваше в тясното си стайче без прозорец, предназначено за килер, затворено с желязна кука. Отначало изяждаше събраната през деня недоядена храна, после нещата, които смяташе, че й се полагат, и накрая най-сладкото, краденото, онова, което вадеше от кремълските дажби тайно и собственоръчно: парче есетра, сух салам, бонбони, ако не бяха в запечатани кутии, а в книжни пликове.

В покоите си, забранени за всички домашни, не пускаше дори и котката, и даже генералът, нечувствителен към мистицизма, чувстваше някаква неприятна тайна. Натам тя носеше пресипани в торбички варива, брашно, консерви. Ден преди ежегодното пътуване при сестра си на село тя изнасяше тайно от стопанката две големи чанти, отиваше на Ярославската гара и ги оставяше на гардероб. Цялото това продоволствие отнасяше за подарък на сестра си, но всяка година се повтаряше една и съща история: първата вечер слагаше на масата апетитно лъснала от машинно масло кутия консервирано месо, за да даде всичко останало по-късно, но болната й душа не допускаше тази безумна щедрост и тя пак така ядеше запасите си сама в тъмното нощем, а сестра й, която наблюдаваше нощните й пиршества, много я съжаляваше за ненаситността, обаче не й се сърдеше. Тя беше по-възрастна от Мотя, но садеше зеленчуци, гледаше крава и не беше алчна за храна.