Медея и нейните деца [bg]

Мястото над Яуза, където се намираше къщата им, отдавна се смяташе за лошо. По-нагоре беше Въшкавото възвишение, а на брега някога е имало колиби на казанджии и грънчари. На отсрещния бряг се намираше Хитровският пазар, наоколо са живеели вехтошари, проститутки, скитници. Техните потомци са населявали къщите под наем, построени тук в началото на века. И тези хора, натъпкани сега в разнебитените комунални жилища, сочеха огромната сграда, изправила ръст над всички околни черкви, палава архитектурна приумица с кули, аркади и колонади над етажите, и казваха: „Лошо място…“

Много от обитателите на къщата умираха от насилствена смърт, а тесните прозорци и малките балкони привличаха самоубийците. По няколко пъти годишно с вой пристигаха линейки и прибираха размазани човешки останки, покрити милозливо с чаршаф. Тъй любимата статистика в Русия отдавна беше установила, че броят на самоубийствата нараства в мрачните зимни дни.

Този декември беше много мрачен, слънцето нито веднъж не проби тъмните облаци — най-подходящ сезон за последен въздушен полет.

Гладишеви обядваха обикновено в трапезарията, а вечеряха в кухнята. Вечерта, когато Маша си дояждаше задушените картофи по селски, сготвени от Мотя във вид на загоряла пита, в кухнята влезе Вера Ивановна. Мотя й съобщи, че днес пак една „скокнала“ — от седмия етаж се хвърлила дъщерята на известен авиоконструктор.

— От любов ще да е — изкоментира Мотя съобщението си.

— Глезят ги, та тъй се случва. Момичетата не трябва да се пускат да излизат — строго се изказа Вера Ивановна. Наля си чаша преварена вода и излезе.

— Мотя, какво стана с нея? — попита Маша, вдигнала глава от картофите.

— Как какво? Уби се. Долу е камък, не е слама. Ох, грехове, грехове наши… — въздъхна тя.

Маша остави празната си чиния в мивката и се прибра в стаята. Живееха на единайсетия етаж. Стаята й нямаше балкон. Тя придърпа стол и се качи на широкия перваз на прозореца. Между десетия и единайсетия етаж имаше притулена зачатъчна балюстрада21. Маша се опита да отвори прозореца, но райберите, замазани с блажна боя, не помръднаха.

Тя се съблече, сгъна дрехите си на стола. Влезе Мотя да й каже лека нощ. Маша се усмихна, прозя се и моментално заспа. За първи път през живота си на „Котелническа“ тя заспа леко и щастливо, за първи път не чу тихото проклятие, с което влезе в полунощ Вера Ивановна, и вратата на ужасния сън тази нощ не се отвори.

Нещо се промени у Маша от деня, в който чу за девойката, която „скокнала“. Значи съществувала възможност, за която дотогава не бе знаела, от това й олекна.

На другия ден се обади Сандрочка и я попита не иска ли да отиде с Ника на зимен пионерски лагер. Маша беше готова да отиде с Ника където ще да е. Ника беше единственото момиче в живота й, останало от предишните дни. Всичките й други приятелки от Югозападния район, където беше живяла по-рано, изчезнаха безследно, сякаш и те бяха умрели заедно с родителите й.

Няколкото дни до Нова година Маша живя в щастливо очакване. Мотя й стегна куфара, сложи му платнен калъф и на него заши бял квадрат, на който изписаха името й. Генералският шофьор докара от Югозапад ските й. Не намери щеките и купи в „Детски мир“ нови, червени, та Маша ги галеше и вдъхваше аромата им — те миришеха по-вкусно от всякаква храна.