Честотата на Шуман [bg]

Залязващото слънце хвърляше рязко очертани правоъгълници върху стената на заседателната зала. Въздухът беше изпълнен с аромата на свежи цветя. В центъра на огромното помещение имаше маса от полиран дъб, около която бяха наредени дванайсет стола с високи облегалки. Изумителна колекция от известни творби на Рембранд, Ван Гог, Пикасо и Реноар красеше белите стени.

„Тези хора имат прекалено много пари“ - помисли Уилсън. Чакаше вече повече от десет минути и колкото и да му беше приятно да се любува на картините, това по никакъв начин не разсейваше тревогите му. Помещението определено беше замислено така, че да сплашва посетителите - и това наистина действаше.

Направи още една обиколка на залата, като се опитваше да предвиди каква ли дивотия ще последва. На масата пред всеки стол имаше платинен поднос. Върху повърхността беше гравирана карта на света с отбелязани географски дължини и ширини. Името на компанията беше изписано горе, сякаш те бяха собственици на цялата планета. „Ентърпрайз Корпорейшън“. Толкова арогантни бяха.

Точно тогава голямата двойна врата се отвори и в залата влезе мъж в бял костюм. Приближи се до Уилсън, сграбчи ръката му и я стисна енергично. Добро ръкостискане.

Бартън заговори пръв.

-      Значи вие сте човекът, за когото Карин ми разказваше толкова.

Уилсън не отговори.

-      Аз съм Бартън Ингърсън. Много се радвам да се запознаем, господин Даулинг. Добре ли пътувахте?

Уилсън го огледа. Беше на средна възраст, сребристата му коса беше гъста и блестяща, загорялото му лице - симетрично. Имаше ясни леко дръпнати ръждивокафяви очи и обезоръжаваща усмивка. Дългото сако му прилягаше идеално. Тялото му беше стройно и съразмерно. Първото впечатление на Уилсън от Бартън бе за добър човек, но въпреки това си каза да внимава - „Ентърпрайз Корпорейшън“ можеха да са много коварни. На големите корпорации не можеше да се има доверие, както винаги твърдеше професор Оутър.

Уилсън прочете надписа върху баджа на Бартън: