Честотата на Шуман [bg]

Уилсън погледна тениската си.

-      Подарък ми е.

-      Тук са малко чувствителни на тема мода - каза полицаят.

Сержантът прибра пистолета си и посочи устата на Уилсън.

-      Тече ви кръв.

Уилсън се избърса и по дланта му остана лепкава червена следа. Той притисна устната си с ръка, за да спре кръвотечението.

-      За в бъдеще използвайте главния вход - отново го посъветва сержантът.

Уилсън направи всичко по силите си да отговори спокойно.

-      Абсолютно, ще... тоест повече няма да минавам оттук.

С обляно в пот лице се затътри към гишетата за билети. Дишането му отново се ускори - нервите му определено бяха опънати до скъсване.

На гишетата нямаше хора и той нетърпеливо почука по стъклото. Едра чернокожа жена се надигна от бюрото си и тръгна тежко към него. Уилсън сложи картата на „Америкън Експрес“ в подноса помежду им.

-      Еднопосочен билет до Мексико Сити. - И нервно погледна към часовника на стената.

-      Мексико Сити? — повтори тя и го изгледа по начин, който Уилсън изтълкува като изпълнен със съмнение. Той избърса кръвта и потта от брадичката си и я погледна с хладнокръвието на телевизионен водещ.

-      Защо, не може ли?

Тя насочи вниманието си към ноктите си.

-      Може, разбира се. - И затрака на клавиатурата, като много внимаваше да не натиска клавишите прекалено силно.

-      Нека бъде първа класа, скъпа. - Стори му се напълно уместно да покаже малко увереност, за да маскира донякъде окаяното си положение.

-      Влакът заминава в три и половина - каза тя. - Имате прекачване в Сан Антонио. - Жената летаргично взе кредитната карта. - Имате ли паспорт?

Точно тогава от високоговорителите прогърмя глас:

-      Дами и господа...

Звукът накара Уилсън да се свие като дете, очакващо пердах.

-      ... влакът от три и петнайсет за Далас заминава от двайсет и първи коловоз. Последно повикване.

Гласът отекна в сградата и заглъхна.

Жената се наведе към стъклото.

-      Имате ли паспорт?

Уилсън тревожно огледа фоайето за Сивобрадия, но не го видя никъде. За щастие нямаше и полиция.

- Да, имам паспорт.

-      Мога ли да го видя, ако обичате?

Той потупа джобовете си.

-      Ъ-ъ-ъ... у жена ми е. Тя ще дойде всеки момент.

-      Искате ли билет и за нея?

Уилсън ѝ пусна пресилена кървава усмивка.

-      Не, Джуди, жена ми няма да пътува с мен. - Беше прочел името на табелката на жената - „Джуди, касиер“.

Жената като че ли не се впечатли от това фамилиарничене и рязко вкара кредитната карта в ръчната машина - щрак-щрак, - след което пъхна квитанцията и химикалка под стъклото.

-      Двеста и десет долара.

Уилсън се подписа на съответното място и веднага върна квитанцията. Жената сравни двата подписа - изглеждаха достатъчно сходни - и посегна към телефона.