Ези-тура [bg]

В гласа на Надя прозвуча гордост. И защо не? Един мъж я искаше, защото смяташе, че е нещо повече от тяло за продан. Тонът на Надя омекна. Сега бяха две жени, които си говорят за любов. Виктория реши, че е време да бръкне по-дълбоко.

— Можем да се видим, да поговорим очи в очи.

Надя въздъхна, после попита:

— Защо не ми кажеш направо какво искаш да знаеш?

— Николай Горев имаше ли оръжие?

— Той има много оръжия. Обаче онзи ден? В ръката му? Не.

Виктория имаше чувството, че са я ударили с юмрук в корема. Беше толкова сигурна, че Стив не е излъгал поне за оръжието на Горев. За заплахата. Обаче, ако Горев не е бил въоръжен, този, който е стрелял, не е действал при самоотбрана. Стрелецът — или Стив, или Надя — не можеше да получи имунитет по никакъв закон. Без да е заплашен от смърт или сериозно телесно увреждане — ключов момент в законите, засягащи самозащитата, — един от двамата просто беше натиснал спусъка и беше извършил убийство.

Виктория стана и се заразхожда в кръг на променадата.

— Щом Горев не е имал пистолет, защо беше убит? Какво се случи?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да! Истината. Някой е застрелял Горев с глок, деветмилиметров. Трябва да знам кой! Трябва да знам защо!

— Глокът беше мой. Занесох го в чантата ми.

Виктория спря да диша. Това беше казал и Стив.

Можеше ли все още да има някаква надежда?

— Ти ли застреля Горев?

— Твоят човек е казал на полицията, че съм аз.

— Истина ли е?

— Вече говорих достатъчно.

— Надя, моля те!

— Твоят човек невинаги говори истината. Само това мога да кажа.

Виктория почувства как Надя се изплъзва.

— Нека се видим. Ще поговорим. Не е нужно някой друг да знае.

— Далече съм от Маями.

— Все едно.

— Твърде опасно е, съжалявам. Ще ми се да можех да помогна на твоя човек, но не мога. Съжалявам. Сега ще се моля за душата на Елена. Не ми се обаждай повече.

Линията прекъсна и надеждите на Виктория се изпариха под блясъка на обедното слънце.