Ези-тура [bg]

— За бога, Джейк! Какво правиш? — Домингес се размърда на стола си и медалите му се раздрънчаха. — Още не беше платил сметката.

— Мануел, кажи ми всичко, което знаеш за Бени Бижутера.

— За Бени? О, боже! Не мога да направя такова нещо.

Извадих мобилния си телефон, включих камерата и го снимах.

— Ей, какво правиш? — изпъшка той.

— Ще пратя снимката на една моя много добра приятелка. Дебора Сколино, заместник федерален прокурор.

— И?

— Лентите и медалите. Това е нарушение на Закона за присвоените почести.

— Глупости! Видях го в Гугъл, Джейк. Върховният съд е задраскал този закон. Нарушава свободата на словото. Знам си правата.

— А знаеш ли, умнико, че Конгресът отново го гласува и президентът Обама го подписа? С по-тесен обхват. Отнася се само за случаите, когато някой си присвоява чужди почести, за да получи незаслужена изгода. — Посочих чинията му. — Този стек, Мануел, е поне половин килограм изгода.

— Няма да ме издрънкаш. Нали сме приятели?

Започнах да набирам номер на мобилния. Не беше на Дебора Сколино. Беше на пицария в Шинуд, която доставяше по домовете, но Домингес нямаше как да знае това.

— Чакай, Джейк. — Въздъхна и попита: — Какво искаш да знаеш?

— Първо цялото му име. Адреса му. И всяка дума, която някога ти е казал.

Докато Домингес говореше, аз си режех малки парченца от огромния му стек. Не поръчах нищо, защото извън всякакво съмнение щях да платя сметката. След петнайсет минути имах всичко, което ми трябваше, включително към двеста грама средно изпечено говеждо.

Бени Бижутера беше Бенджамин Коен. Имаше магазин в безистена „Сейболд“, в центъра, в стара сграда, в която имаше още няколко десетки бижутерски магазини. Въртеше и бизнес на едро с диаманти в района със складовете около летището. И имаше великолепен дом на брега, на Лукадендра, в Гейбълс Естейтс. Напоследък къщата била пълна с хора. Частни детективи от по-висока класа от Домингес. Адвокати от други градове. Охрана. Складови работници. Бени бил изплашен. Служителите му били призовани да се явят пред федерално голямо жури. Агенти на ФБР опитвали да говорят с момичетата от бара, с биячите и барманите на клуб „Анастасия“. Някои от тях — руснаци и естонци — зарязвали всичко и се прибирали у дома, защото имиграционните власти ги заплашвали със съдебни дела. Доколкото Домингес можел да прецени, истинският собственик на клуба бил Бени Коен.

Домингес отвори капачето на мобилния си телефон и ми даде личните номера на Коен.

— Още ли търси Надя Делова? — попитах.

— Не престава. Търси я денонощно, Джейк.

— За да й навреди или да й помогне?

— Това е над нивото ми на компетентност, лейтенант. — Домингес набоде малко макарони на вилицата си и между две хапки попита: — Какво ще правиш, Джейк?

— Ще посетя Бени, разбира се.

— Той е симпатичен старец. Обаче се е обградил с биячи и е изнервен, така че не го ядосвай.

— Ще опитам да контролирам посттравматичния си синдром.

— Говоря сериозно, Джейк. Не го дразни.