Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Разкривеният им вратник, заплетен тук-там с мешови пръти, къщата им, също от пръти и замазана с говежди тор, дворът, хамбарът и бунището поразително приличаха на нашите, сякаш бяха проектирани от един и същи архитект от праисторическата ера. От всички тези елементи на архитектурния ансамбъл най-голямо впечатление правеше бунището, разположено на видно място в двора, високо като вулкан и винаги димящо като вулкан. Бунището бе нещо като култ на селското семейство по онова време, трупаха го сред двора, за да бъде под очи и подръка. Стопанката, боса и необлечена, прави само няколко крачки от прага, за да хвърли боклука, същото прави и стопанинът от прага на обора или кошарата. Бунището бе торовият завод на селянина, с него торяха нивите напролет, а през останалите сезони служеше за парно отопление и за столова на домашните животни. Зимно време там се топлеха прасетата и кучетата, а кокошките си намираха храна. То бе и любимо място за игра на децата или място за почивка и съзерцание. Децата обичат да се катерят по високи места, а в нашата равнина най-високите места бяха бунищата, като застанеш на върха, ще видиш и цялото село, и цялото поле. Освен това бунищата бяха за нас бойно поле, на което се сражавахме с разните бацили и микроби. Ония от нас, които биваха силни и годни за живот, още тогава даваха на болестите сталинградско сражение и добиваха доживотен имунитет срещу всякакви зарази. Слабите и кекавите се поболяваха и умираха навреме досущ като някои литератори, които се ровят в бунището на задния двор, заразяват се от нечистотиите и умират скоропостижно. За бунището може да се говори много и много, защото е свързано с бита на българина от онова време, но аз оставям тази работа на битоописателите, за да не изпадна в положението на ония литератори, за които стана дума по-горе.
По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите съседи, уви, бяха успели в такава ранна възраст да се цивилизоват и заразят от алиенацията. Всички имаха от ония басмени шапчета, които се завръзват под гушата, само че шапчетата не стояха на главите им, а висяха отпред като конски торбички за зоб. Едното бръкна в шапчето, извади нещо и почна да го яде, същото направиха и другите. Малко по-късно узнах как неволно бяха изобретили тази рационализация. Лапаха от софрата с ръце и каквото изтърваваха от яденето, то падаше в шапчетата, набираше се от ден на ден и им служеше за закуска, когато си играеха на двора.
Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах «ма-та» и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с «та-ту», след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: «Ат ита та отанам бу», което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.