Преди да се родя и след смъртта ми

Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора, защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.

Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна е празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.