Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
По онова време нямах толкова силно въображение, но можех да ходя, макар да бях на шест месеца. На този феномен никой от нашите не искаше да повярва. Една вечер баба ме разпови и докато донесе чисти пеленки, аз скочих на крака и тръгнах из стаята. Нашите току-що бяха насядали около софрата и като ме видяха, залците им преседнаха на гърлата, а баба почна да се кръсти пред иконата. Аз се усмихвах и протягах ръце към тях, исках да им кажа, че няма нищо лошо в това, дето съм проходил преждевременно, а те, вместо да ме приветстват, както се приветстват новаторите, превъзмогнали природните и обществените догми, наскачаха от софрата, увиха ме в пеленките и стегнаха крайниците ми повече отвсякога. Щял съм да си изкривя краката, щял съм да падна и да си счупя главата!… Когато биваха скарани и сърдити помежду си, нашите обичаха да си служат с мъдрости и поговорки и аз често ги чувах да казват, че човек най-много тегли от своите. Ако можех да говоря, щях да им напомня тази чудесна българска поговорка, но аз знаех да произнасям само «ма» и «та», пък и да знаех да говоря, едва ли щяха да ми позволят.
Все пак не се примирих така лесно, както очакваха. Ударих го на плач и пищях до посиняване цяла седмица. Нашите правиха-струваха и накрай хвърлиха вината върху мен, безпомощния и безсловесния, изкараха ме нездрав и ми измислиха сума болести. Почнаха да ме тъпчат с илачи, да ми баят и заплюват за уроки, а аз, като нямаше как да се съпротивлявам, гълтах каквото ми даваха и се учудвах на тяхното демагогско съчувствие. Уверен бях, че знаят истинската причина за моето страдание, но не искат да я признаят. Най-после дядо реши да ми пусне кръв. Баба ме притисна да не шавам, а той наряза гърба ми с бръснач отгоре надолу и отляво надясно, та гърбът ми заприлича на карта с меридиани и паралели. Наложиха рязаното с прясно остригана вълна (наричаха я сяра) и ме повиха, а дядо бе много доволен, че ми е намерил дамара. На човека всичкото му е в кръвта, и доброто, и дяволското, говореше той на другите. Почне ли да пищи, значи дяволското му не стои мирно в жилата, та за да миряса, трябва да се източи.
Аз действително мирясах. Дремех си в люлката и повече не отворих уста да протестирам, че ми пречат да проходя преждевременно. Нямах сили и глас да викам, а помнех и как ме рязаха с бръснача. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да проходят други деца на моята възраст. Те бяха две в цялото село и ако се окажеха рахитични или дембели, които предпочитат да се изтягат в люлките, докогато си искат, аз трябваше да ги изчакам, за да не ме вземат хората за ненормален.
Когато станах суетно момче, често опипвах раните на гърба си, спомнях си операцията с бръснача и все си мислех, че дядо не ще да е бил само прост селски врач, а и умен човек. Неведнъж ми се случваше да наблюдавам как ония, които не се съобразяват с каноните, винаги им пускат кръв, за да източат дяволското от жилата им.
8.
Мила родна картинка!…