Преди да се родя и след смъртта ми

Същия ден направих още едно откритие, което ме порази по-силно от първото. Майка ми ме носеше на ръце и докато шляпаше с босите си крака в праха, аз огледах полето и открих, че земята е плоска и безкрайна. Извървяхме четири или пет километра до нивата, а хоризонтът си оставаше все един и същ — права черта между земята и небето. Тази птоломеевска теория дълги години ме изпълваше с вярата за плоската безкрайност на земята, от което следваше, че всичко, което виждам около себе си, е безкрайно, в това число и аз, разбира се. И много се разочаровах, когато в прогимназията научих, че земята е обла като оная тиква, за която стана дума по-горе, и че виси на плета на вселената, а хората лазят по нея като мравки. Разочарованието ми се усили, когато малко по-късно научих, че не виси на плета на вселената, не се крепи на нищо и на всичко отгоре не е постоянна и се върти както около себе си, така и около слънцето. На тази земя, рекох си, ще се живее трудно, с много грешки и заблуди. Човек, като застане на коя да е точка от плоскостта, винаги ще определи четирите посоки на света, а с кълбото човек се обърква, защото няма посоки. Ако тръгнеш от едно място, ще вървиш, ще вървиш и ще стигнеш там, където си тръгнал. След всичко това аз се питах и не можех да си отговоря защо толкова умни хора бяха станали жертва на инквизицията само и само да докажат, че земята е кълбо и се върти около слънцето. Навярно за да докажат, че човек стига там, откъдето е тръгнал…

На нивата нямаше круша, затова баща ми носеше люлка и три пръта с въженца. Завърза прътите на триъгълник, окачи люлката между тях, метна отгоре една черга, да ме пази от слънцето, и ето че моето бунгало бе готово. Майка ми ме накърми и се нареди при другите жътвари, а аз се отдадох на еснафско удоволствие от моя първи пикник. Лежах си в люлката сит като едър буржоа отпреди Девети, гледках си равното добруджанско поле, заслушвах се в гълчавата на жътварите и се възхищавах на техния трудов ентусиазъм. Утринната хладина галеше лицето ми, свежият мирис на полските треви ме опияняваше, а една птичка бе кацнала на върха на бунгалото ми и сладко чуруликаше някаква мелодия вместо магнетофон марка «Грундиг». Но както са казали древните, всяко щастие е краткотрайно и измамно. Слънцето напече, житата наостриха осили и се натаралежиха срещу него, в бунгалото ми стана горещо и душно, а птичката млъкна и отлетя. И тогава всички студенокръвни твари излязоха от скривалищата си и плъзнаха навсякъде. Едно зелено животно с дълги тънки крака и изпъкнали очи прелетя отвън и кацна на люлката до самото ми лице. Извиках с пълни гърди, но то не помръдна, защото виждаше, че ръцете ми са вързани, раздвижи пипалата си и аз разбрах, че ми се заканва. Извиках още веднъж, майка ми притича и ме взе на ръце, онова зеленото се изплаши от нея и изчезна с един скок навън. Скакалец, каза майка ми и отиде да жъне. Сега пък съвсем наблизо се обади някакво чудовище с дрезгав глас, а след малко го видях да пълзи по ръба на бунгалото. По-късно узнах, че е жътвар, черно и безобидно животинче, но тогава зловещото му жижикане ме хвърли в ужас. Жи-жи-жи! Този сух еднообразен звук напомняше пържене, имах чувството, че се пържа като мравка в тиган, и нямах ни сили, ни въздух да викам за помощ.