Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Народът опули очи пред това голямо чудо и онемя. И както винаги, когато е заставал пред големите чудеса и не е могъл да си ги обясни с думи, а с изкуство, така и сега съчини песен за Вачка и Його, за да увековечи тяхната необикновена женитба, а може би и за да покаже на литературните теоретици как се ражда поезията:
По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си «цели ми девет дни и девет нощи» и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.
Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…
След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.
Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.