Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
И така урокът по практика «без взлом» мина блестящо. Учениците не видяха и не чуха нищо от цялата работа, но това не им попречи да научат най-важното: човек трябва да бъде преди всичко хуманист, а след това разбойник, учител, поп или министър. И тримата бяха лежали с години по затворите за една шугава овца, за стотина лева и за някаква посребрена брошка, а сега в краката им лежеше богатство за хиляди, придобито за час, и то без намесата на мустакати стражари и съдебни следователи. Пред тях обаче стоеше най-трудното изпитание — да се научат да презират богатството, добродетел, на която са способни само мъртвите. Чичо Мартин вярваше в нравствената сила на своите ученици и раздели богатството на всички поравно.
7.
Между другото моя милост стана на шест месеца. Цветя и подаръци, разбира се, не получих, нито пък се сетиха да ме поздравят по случай тази кръгла дата. А аз, струва ми се, заслужавах не само поздравления, но и званието герой на живота или поне заслужил деятел на живота. Колкото и да бях скромен, не можех да не се гордея, че съм преживял здрав и читав цели шест месеца. Впрочем разболях се само веднъж, и то не по моя вина. Ето как стана това. Освен седенките, на които чепкаха вълна или кълчища, нашите правеха и ронянки. Сипват в единия край на стаята куп неронена царевица и канят момичета и жени от махалата да им помагат. Нареждат се от стена до стена, слагат неоронения кочан на дървено трупче и го удрят с опакото на сърп или някакво желязо. Зърната отскачат на всички страни, плющят по прозорците, по кюнците на печката, по тавана и стените и падат на пода като градушка. Аз си лежа в люлката и кихам, докато заспя, после пак кихам и пак заспивам, а зърната пълнят люлката и ме бият по лицето.
Една вечер търпението ми се изчерпи докрай, отворих уста и почнах да пищя. Майка ми стана да ме успокои, но докато дойде при мен, няколко зърна паднаха в устата ми. Рекох да ги изплюя, но те се затъкнаха на гърлото ми и ме задушиха. Трябва да съм посинял, защото майка ми се изплаши, взе ме от люлката и почна да ме утешава. Наставаха и другите жени, въртяха ме насам-натам, най-после баба се сети каква е работата и бръкна в гърлото ми. По-късно, когато боледувах, тя гасеше въглени в една паница, даваше ми да пия от четирите краища на паницата, а после издебваше кучето на пруста и изливаше отгоре му водата. Ако кучето се отърсеше, болестта щеше да отмине, а то винаги се отърсваше и аз винаги оздравявах. По онова време бях на четиридесет и пет дни, все още не можех да пия от паница и тя бъркаше в гърлото ми при всеки повод, без дори да си избърше ръцете в престилката. Сега баба извади от гърлото ми две царевични зърна, но третото остана вътре. Бръкна още веднъж и то слезе в стомаха ми. «Олеле, Боже, глътна го!» — извика тя и се удари по челото. Майка ми се разплака, заскимтяха от съчувствие и другите жени. Само дядо остана спокоен и каза, че е гълтал цели камъчета от фасулената чорба, а веднъж и парче от гвоздей и пак нищо му нямало, от което баба не само че не се засегна, но се и зарадва. Той седна да си гледа работата, седнаха и другите, а аз се облещих към тавана, като че не бях глътнал царевично зърно, а оловно топче и си мислех колко малко му трябва на човек да хвърли топа. И сега си мисля, че няма умни причини за човешката смърт, но тогава ми се струваше съвсем глупаво да умра на прага на живота заради едно нищо и никакво царевично зърно. А зърното започна да набъбва и да издува стомаха ми като гайда. Тикаха в устата ми английска сол, разреден петмез от дини, принудиха ме да суча мляко от най-мръсната циганка в селото, защото циганското мляко било силно и лековито, препоръчаха ми и кръв от лалугер, но лалугер в края на февруари никъде не се намери. Така продължи четири дни и четири нощи и зърното не само че не мръдна от стомаха ми, а набъбна още повече. През това време всички баби от махалата идваха час по час у дома, чакаха майка ми да ме разповие и с голям интерес се взираха в абстракционистичните петна по пеленките ми. По пеленките ми имаше истински шедьоври от разниисти, нямаше само царевично зърно. В края на краищата благодарение на моето безпримерно мъжество зърното излезе на бял свят уголемено пет пъти и така на четиридесет и пет дневна възраст можах да отбележа първата си победа в живота.