Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Дайте ми нещо за пиене, Лука.
Тя посегна към кристалната бутилка с три разноцветни течности, които при наливането се смесваха в шумящо питие.
На жадни глътки той изпразни чашата. Питието имаше отвратителен вкус, но поне бе хладно. Облегна се отново и затвори очи. Само след секунди усети, че го залива вълна на приятно настроение. С учудване установи, че е освежен като след продължителен сън.
Той разтърка очи и погледна навън. Минаваха над резервата в бърз полет. Всичко изглеждаше спокойно. По нищо не личеше, че под зелената джунгла се крие постройка. Скоро платото остана зад тях. Неговите стръмни скали блестяха на слънцето.
Лука го наблюдаваше с известен укор.
— Вие, разбира се, се напъхахте в сградата на аслотите, нали? Е, намерихте ли ги?
— Зданието е празно, аслотите са се трансцендирали. Открих само техните зермати-албиноси с повредена контролна инсталация.
— Ето, виждате ли, така както се и очакваше. Отдавна съм убедена, че никой единствено от чисто чувство на дълг не се подлага на мъките на безсмъртието. Лука се отпусна в седалката и се загледа в странствуващите облаци.
Изглежда, тя не намираше посещението му в Аслодон за особено важно. А може би проблемът за нея бе решен с добитата сигурност, че аслотите вече не съществуват? Нима не можеше да разбере, че оттук именно започваха трудностите? Защо се отнасяше така незаинтересовано? Или той бе несправедлив? Та откъде можеше тя да разбере какво бе открил в Аслодон и какви опасения таеше. Нека изчака с преценката си, докато съобщи пред Съвета своите преживявания.
— Трябва ми касета или кутия с ключ — каза той. — Бихте ли могли да ми ги осигурите?
— За какво са ви?
— Имам няколко предмета, до които никой външен човек не би трябвало да се добере.
— Тогава най-добре вземете куфарче-сейф. Във вилата ще намерим такова.
— Каква вила?
— Съветът е свикал във вилата на Маатшапия тържествено събрание. Във ваша чест. С ароматен концерт и вечеря с танци.
— Необходимо ли е? — каза раздразнено той. — В момента имам други грижи.
— Не се дръжте като дърво. Всички го очакват с радост.
— Кога трябва да се състои тържеството?
— Веднага щом пристигнем.
— Не може ли да се отложи, Лука? Първо трябва да разговарям със Съвета.
— Ах, добре, че се сетих, Йона и Зирто няколко пъти опитваха да се свържат с вас. Аз им обясних, че сте на разузнаване в резервата и че не желаете да бъдете обезпокояван. Сега ще им кажа, че сте се върнал.
— Почакайте, има време.
Тя поклати безпомощно глава.
— Първо бързате, а след това — имало време. Странен човек сте, Асмо.
— Как стои въпросът с куфарчето-сейф? Не съществува ли и друга възможност? Не искам да чакам, докато пристигнем във вилата.
Като че ли въпросът бе на езика й, но тя не го зададе. Размисли за момент и каза:
— В моето бунгало имам един, но трябва да се отклоним от посоката.
— Добре, тогава променете курса към вашето бунгало.
Тя се усмихна насмешливо.
— Какво има, Лука? Не ви ли е удобно? Тя сви рамене:
— В същност имате право. Досега ми бе почти безразлично накъде ме води случайността. Защо пък трябва да се променям изведнъж? Навсякъде е хубаво на тази вълшебна планета.
Тя натисна ключ и зададе на апаратурата курса на полета. Балонът направи плавна извивка и смени посоката си.
— Пие ми се феликс. Вие искате ли?
— Благодаря, трябва да запазя душевното си равновесие.
— Не се безпокойте — тя се засмя. — Феликсът е безвреден. Ще станете само малко по-весел, а това наистина не може да е от вреда.
Лука извади бутилка от хладилното отделение и сипа в две високи чаши зелена напитка, в която блестяха като перли малки червени топчета.
— За какво ще пием? — попита тя. — За щастието? То поне не липсва.
— Как можеш да бъдеш щастлив, когато имаш всичко?
— Изглежда ви безпокои, когато човек няма грижи?
— Да нямаш грижи е първото основание за грижа — замислен, Асмо я погледна. — Била ли сте някога истински щастлива? — каза той, следвайки едва внезапна мисъл.
— Не си спомням — тя сви рамене. — Струва ми се, само отегчена.
— Това е най-лошото. Много по-лошо, отколкото да си нещастен — едва го изрече, и му стана мъчно за нея. Нямаше право да я поучава.
— Всичко, което досега бе напълно естествено, вие го правите сложно. Притежавате праволинейна задълбоченост, която силно изморява. И въпреки това мисля, че ми харесва — тя отпи замислено от чашата си. — Е, и какво? Ще участвувате ли в нашата вечеря с танци? Моля ви, не казвайте не.