Възгледите на един клоун

�щ. Във всеки случай „ме изхвърли от сърцето си“. Сигурен съм, че тя го стори само защото това й даваше възможност да си спести конфликти, както по отношение на своята съвест, така и по отношение на банковата си сметка. У дома очакваха, че аз ще започна някакъв героичен живот: да отида да работя в някоя фабрика или на някой строеж, за да мога да изхранвам любимата си. И всички бяха разочаровани, когато не го направих. Дори Лео и Ана явно проявиха своето разочарование. Те навярно си представяха вече как на разсъмване потеглям със сандвичи и съдинка, как изпращам на Мари от вратата на стаята въздушна целувка, а вечер ме виждаха да се прибирам у дома, „капнал от умора, но доволен“, и да чета вестник или да гледам как Мари плете. Аз обаче не правех ни най-малко усилие да превърна тези представи в действителност. Останах при Мари, а на Мари й беше много по-приятно, когато стоях при нея. Чувствах се „артист“ (много повече, отколкото по-късно) и двамата превръщахме в действителност детските си представи за бохемство: на масата — празни бутилки, по стените — зебла, на пода — разноцветни рогозки. И до днес се изчервявам от умиление, когато си припомня онази година. Когато в края на седмицата Мари отиваше при нашата хазяйка, за да измоли малка отсрочка на наема, хазяйката започваше всеки път да се кара с нея и я питаше защо не тръгне на работа. А Мари отговаряше с великолепния си патос: „Моят съпруг е артист, да, артист!“ Чух я веднъж като извика от мръсната стълба към отворената стая на хазяйката: „Да, артист!“ А хазяйката кресна с пресипналия си глас: „Какво, артист ли? А отгоре на това и ваш съпруг? Колко ли се е зарадвал служителят от гражданското!“ Най-много я ядосваше това, че ние почти винаги се излежавахме в леглата си до десет, та дори и до единайсет часа. Тя нямаше и капка фантазия, за да пресметне, че по този начин за нас беше най-лесно да спестяваме от храната, от тока на електрическата печка, и не знаеше, че едва към дванайсет можех да отида да тренирам в малката зала край църквата, защото сутрин тази зала винаги беше заета: консултации за майки, занятия с конфирманти, курсове по готварство или съвещания на католическите жилищни кооперации. Живеехме близо до църквата, в която служеше капланът Хайнрих Белен, и тъкмо той ми бе дал тази възможност да тренирам в малката зала със сцена, а ни беше намерил и стаята в пансиона. По онова време много католици бяха изключително мили към нас. Госпожата, която водеше в залата до църквата курс по готварство, винаги ни даваше да изядем онова, което оставаше, най-често супа и крем, но понякога и месо, а когато Мари й помагаше при почистването, на тръгване тя й слагаше в джоба някое пакетче масло или пък пакет захар. От време на време оставаше след като аз започвах тренировките си, заливаше се от смях, като се хващаше за корема, а следобед ни вареше кафе. Остана мила към нас и след като разбра, че не сме женени. Бях с впечатлението, че тя изобщо не очакваше от артисти „да се женят наистина“. През студените дни отивахме там и малко по-рано. Тогава Мари вземаше участие в курса по готварство, а аз седях в гардеробната край малка електрическа печка и четях. През тънката стена чувах хихикането в залата, а после — сериозни лекции за калориите, витамините, калкулацията, но цялото това занимание ми се струваше доста забавно. Когато имаше консултации за майки, не ни позволяваха да припарваме там, докато не си отидеха всички. Младата лекарка, която водеше консултациите, беше много коректна, държеше се приятелски, но по един определен начин и изпитваше страхотен ужас от праха, който аз вдигах, когато подскачах по сцената. По-късно тя взе да твърди, че този прах оставал във въздуха едва ли не до следващия ден и че това било вредно за кърмачетата и заради нея ми забраниха да използвам сцената най-малко двайсет и четири часа преди всяка нейна консултация. На Хайнрих Белен дори му се накара пасторът, който изобщо не знаел, че аз тренирам там всеки ден. В резултат на всичко това пасторът препоръча на Хайнрих „да не отива толкова далеч в своята любов към ближния“. Понякога ходех заедно с Мари и на църква. Там бе толкова приятно затоплено, винаги седях до радиатора, а беше и съвсем тихо, уличният шум ми се струваше безкрайно далечен и самата църква ми действаше благотворно със своята пустота: имаше по седем-осем души, и на няколко пъти ми се стори, че и самият аз принадлежа към това мълчаливо, печално братство, с което разделям загубата на нещо свидно, прекрасно при своето изгасване. Освен Мари и мен там имаше само стари жени. А скромността, с която Хайнрих Белен прислужваше на свещеника, подхождаше много на тъмната, грозна църква. Веднъж дори и аз се втурнах да му помогна, когато в края на литургията клисарят се беше запилял някъде, а светото писание трябваше да се пренесе отдясно на ляво. Забелязах, че Хайнрих Белен се пообърка, изгуби ритъм и тогава бързо се втурнах, взех светото писание от дясно и когато стигнах до средата на олтара, коленичих, а после го отнесох в лявата половина. Щях да се чувствам неблагодарен, ако не се бях притекъл на помощ на Хайнрих. Мари силно се изчерви, а Хайнрих се усмихна. Двамата с него се познавахме отдавна, в интерната той бе капитан на футболния отбор, беше по-голям от мен. Обикновено след литургията чакахме Хайнрих до олтара, той ни канеше на закуска, вземаше на кредит от едно магазинче яйца, шунка, кафе и цигари и винаги се радваше като момче, когато икономката му бе болна.