Космическият ловец (Гълтачът на души)

Съществото увисна неподвижно и пулсиращо в течение на следващия час, а Лейн не смееше да помръдне „Смъртоносен“ в посока на сближаване. Отново разблокира предпазните механизми на разредителя и зачака.

Накрая съществото започна бавно да се приближава, бавно и нерешително. Когато доближи на осемдесет хиляди километра, то отново спря напълно.

— И какво ще правим сега? — попита Востувиан. Откакто бе научил как да управлява кораба, това беше първата проява на любопитство от негова страна.

— Сега ще чакаме — примирено каза Лейн. — Като че ли му е известен обхвата на оръжието, затова ще му трябва още време за да събере куража да се промъкне още по-наблизо.

Измина един пълен стандартен ден, но накрая то отново започна да се приближава. Намираше се на границата на обхвата, после на шейсет хиляди километра, после на четиридесет и пет хиляди.

Изведнъж Лейн се разтресе и разбра, че между него и съществото отново има връзка. Той нагласи прицела на разредителя върху него, включи системата за автоматично проследяване и зачака.

— Стреляй! — изграчи Востувиан и Лейн видя, че спътникът му се тресе повече и от него.

— Не още — възрази Лейн. — Трябва да съм напълно сигурен.

— Сега! — изкрещя Востувиан.

— Млъкни! — сряза го Лейн.

— В обхвата е! — извика дорнът. — Какво чакаш?

— Съществото се намираше на двайсет и пет хиляди километра. Приближаваше се по-предпазливо, но продължаваше да скъсява дистанцията помежду им.

Лейн усещаше емоциите му, усещаше страха, безпокойството, възбудата, желанието и страстта. И още нещо, което никога преди не бе долавял.

Самотата.

Востувиан ломотеше нещо несвързано и изведнъж се хвърли към спусъка на разредителя. Лейн го блъсна встрани.

— Убий го! — изхриптя дорнът.

Лейн стана от креслото си и се изправи между Востувиан и разредителя.

— Стой далече от това оръжие или в противен случай съществото няма да бъде единственото нещо, което ще убия! — предупреди го той, с мъка контролирайки гласа си.

Съществото се намираше достатъчно близко за наблюдение от главния екран и Лейн се обърна, за да го разгледа. То леко пулсираше и цветовете му плавно се преливаха, докато продължаваше да се приближава.

Лейн сложи ръка върху спусъка и смесицата на чувствата, които се носеха в съзнанието му, долови още нещо: доверие.

Опита се да стреля, опита с всичката си воля… и установи, че не е в състояние да го направи. Ръката му се задвижи някак независимо от командите, които мозъкът му мислеше, че й изпраща, отпусна спусъка на разредителя, и се премести върху този на вибратора.

С онази малка част от съзнанието му, която бе останала чиста и незасегната, той се опита да пресметне колко време ще му бъде необходимо да се възстанови след шока от изстрела с вибратора и дали то ще му стигне да стреля с разредителя. Петнайсет секунди, може би двайсет. Щеше ли да успее съществото да му се изплъзне за това време? Не знаеше със сигурност, но се съмняваше.

И проклинайки се за слабостта, той натисна спусъка на вибратора.