Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
На трийсет и третия месец след излитането им, някакъв бързо движещ се обект се появи на екрана за дистанционно наблюдение пред Лейн, а секунди по-късно датчиците потвърдиха, че става дума за стар товарен кораб. Случката, въпреки невинния й характер, събуди хищническия инстинкт в него и той прекара следващия месец залепен за пулта, защото смяташе, че една случайна среща не изключва други, не толкова невинни.
На трийсет и осмия месец след излитането им от Белор, това, което очакваха накрая се случи. Лейн се упражняваше както обикновено извън кораба, разхождайки се по дължината на корпуса му с тежките си обувки, които щракаха с магнитите си при всяка негова крачка, когато чу спокойния невъзмутим глас на Востувиан в слушалките.
— Мисля, че ще бъде най-добре да влезеш, Лейн.
— Някаква повреда? — попита Лейн.
— Не.
— Да не е Муфти? — Лейн се придвижваше към най-близкия люк.
— Не — търпеливо отговори Востувиан, — просто мисля, че засякох страйгора.
— Кой?
— Хипнозвяра.
Три минути по-късно Лейн беше вътре, а след още трийсет секунди стоеше надвесен над пулта.
— Мисля на около половин милион километра — предложи мнението си Востувиан.
Лейн спря кораба и после безкрайно предпазливо започна да се промъква напред. Ако съществото можеше да усети присъствието на разредителя, той желаеше да се промъкне максимално близо, преди да е разбрало, че той е тук. „Смъртоносен“ се намираше на около двеста хиляди километра и Лейн освобождаваше различните блокировки на разредителя, когато съществото полетя като прилеп през портите на ада.
„Смъртоносен“ се хвърли да го преследва. Закъснялата макар и с малко реакция на Лейн доведе до увеличаване на разстоянието между тях с петдесет хиляди километра, но сега, когато корабът и съществото приближаваха светлинни скорости, интервалът се задържаше повече или по-малко постоянен.
— То се отклонява от облака — отбеляза Востувиан безизразно.
— Знае, че този път няма да си играем — напомни Лейн без да откъсва погледа си от пулта. — Колко каза, че е ефективният обхват на това чудо?
— Около седемдесет хиляди километра — отговори дорнът.
— Говорим за убиване, нали?
— Не те разбирам, Лейн — каза Востувиан.
— Ако съумея да се доближа на, да кажем, сто и двайсет хиляди километра, ще може ли разредителят да му направи нещо?
— Като какво например?
— Например, да го рани… или поне да го забави.
— Съмнявам се. Нещо повече, макар максималният обхват да е седемдесет хиляди километра, мисля че ще бъде много по-разумно да устоиш на изкушението да стреляш, докато не го доближиш на трийсет хиляди.
— И двата проблема ще представляват само академичен интерес, докато това същество не започне да показва признаци на изтощение — заяви Лейн. — Защото макар в момента да се движим с почти максимална скорост, съмнявам се, че печелим повече от десет метра в минута.
Съществото наистина бе напуснало облака и сега летеше по права линия към края на Галактиката, намиращ се на няколко десетки хиляди светлинни години от тях. По същата права линия се носеше и „Смъртоносен“.
След три дни преследване Лейн, въпреки силното си желание и антиприспивателните таблетки, рухна върху пулта, така че Востувиан пое нещата в ръцете през следващите единайсет часа. Когато Лейн се събуди, във взаимното разположение на кораба и съществото нямаше никаква съществена промяна.
Не настъпи промяна и през следващия месец. Един-два пъти Лейн помисли, че го е загубил, защото приборите за дистанционно наблюдение не работеха много добре при субсветлинни скорости, но съществото не променяше курса си и рано или късно Лейн отново бе състояние да го засече на екрана.
Наближиха Външната граница, но съществото продължаваше да лети със същата скорост. Лейн започна да се пита дали наистина му беше необходима почивка. Зададе този въпрос на Востувиан.
— Кой би могъл да каже? — отговори с въпрос дорнът. — Когато моят народ им обяви война, те не се опитваха да избягат, така че нямам данни, върху които да основа каквото и да е заключение.
— Казано с други думи, съществува вероятност да се надбягваме с него до края на живота ни без забележимо да се приближим.
— Не е изключено — съгласи се дорнът. — Но според мен, всяка форма на живот, колкото и уникална да е в строежа си, трябва да е подвластна на някакви граници в собствените си енергийни ресурси, колкото и големи да са те.