Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
Ако „Смъртоносен“ бе пропаднал и през двата, то и най-черните очаквания на Лейн биха се сбъднали. Краката му, намиращи се само на два метра по-близко до сингулярността, щяха да бъдат притегляни към нея много по-силно от главата му. Той наистина щеше да бъде разтеглен до разкъсване, макар че мощното гравитационно поле щеше да го убие много преди това да може да му направи някакво впечатление.
Но „Смъртоносен“ не премина през двата хоризонта. Той последва Гълтача на души по крива, която минаваше между двата хоризонта на събитията и страхотната сила на въртящото се поле го изхвърли от собственото му пространство и време.
Не ставаше дума за мистичното хиперпространство, нито за проходите в тъканта на пространствено-времевия континуум, измислени от учени със съмнителна репутация, не ставаше дума дори за изкривяването на пространството, скрито в уравненията на Айнщайн. Не беше минаване през дупка в пространството, нито дупка във времето, макар че това най-добре би отразило ефекта. Просто за миг той мина през област, в която нямаше нито пространство, нито време и това тяхно отрицание бе единственото, което законите на вселената позволяваха в това обкръжение.
Лейн не изпита нито замайване, нито повдигане, нито някаква загуба на ориентация. Дори за миг не забрави кой е и му се струваше, че през цялото време съзнаваше много добре къде се намира. Уредите на кораба не работеха, часовниците се държаха по странен начин, а онова което се виждаше на екраните за наблюдение просто нямаше смисъл.
Изведнъж, след неопределен и неопределим интервал от време, той почувства, че е… на друго място.
Всички системи на „Смъртоносен“ отново работеха и той се опита да определи къде точно беше запратен. Не виждаше нито един от стандартните галактически ориентири, затова не можеше дори да предположи къде се намираше.
После погледна към екрана за наблюдение и осъзна, че няма представа и кога се намира.
Около него се простираше някаква вселена, но дали беше неговата, това той не можеше да каже и така и не разбра никога. Обаче която и да беше тази вселена, тя се намираше в своето детство. Макар и огромна — всъщност, по дефиниция всички вселени са огромни — тя бе по-компактна от вселената, която той мислеше, че познава. Звездите бяха крайно малко, но се виждаха безбройни милиони свръхнови звезди, всяка с размерите на червен или син гигант, които блестяха ослепително ярко през бездната на разстоянието, което го разделяше от тях. Те висяха върху черното кадифе на пространството като огромни блестящи скъпоценни камъни, изстрелваха невероятно ярки и мощни струи звездна материя и се въртяха с такава замайваща скорост, че той можеше да забележи и малките вариации в тяхната светимост.
Тогава разбра, че това което наблюдава са квазари, които са зародиши на бъдещите галактики… освен ако не ставаше свидетел на финалната фаза от свиването на някоя вселена, в който случай пред очите му се разкриваше смъртта на галактиките, а не гордото им зачеване. Беше склонен да приеме първата възможност, но не му остана много време за размисъл, защото на четвърт милион километра от него се виждаше Гълтача на души.
Създанието беше единственото познато нещо в тази странна вселена, единствената фиксирана и известна величина в пространството и времето, която завинаги щеше да остане безнадеждно чужда за него. Кой знае, те двамата може би бяха двете единствени живи същества в този забележителен момент на Съзиданието тук.
И единият от двамата трябваше да умре.
Той изръмжа и насочи „Смъртоносен“ напред. Гълтачът на души не забеляза присъствието му докато не се приближи на около седемдесет и пет хиляди километра и тогава също полетя с максимална скорост. В продължение на един час Лейн не успя да съкрати дистанцията между тях. Протегна ръка към разредителя. Разбираше, че трябва да стреля преди съществото да му се е изплъзнало. Защото тогава той щеше да остане завинаги загубен в клопката на тази вселена.
Натисна спусъка.
В същия миг в главата му избухна нечовешки вой на мъка. Гълтачът на души се завъртя някак странно и започна да лети хаотично променяйки курса си, пулсирайки в различен цвят с различните си части. В следващия миг изчезна и почти веднага пак се появи, възстановил правилната си сферична форма, но по-малък. После продължи опитите си да се изплъзне, но малко по-бавно.