Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Осемстотин метра по-нататък се появи билборд на Търговската камара, който предлагаше на пътника пет различни начина да похарчи малко пари. Два ресторанта, ако е гладен. Единият на самообслужване, другият не. Имената им не му говореха нищо. Не бяха част от големи вериги. Сервиз за дребни услуги и за смяна на гуми. Единствената възможност за преспиване предлагаше хотел на име „Кортярд Мариот“.
27
Ричър профуча покрай билборда, после намали скоростта и се огледа напред. От опит знаеше, че основният бизнес в подобни градчета е разположен някъде около центъра. Общинските служби и полицейското управление трябваше да са някъде там, след две-три пресечки. А може би и повече. Това имаше пряка връзка с местните данъци и такси. Не могат да ти вземат пари за паркинг, ако си оставиш колата в някоя странична уличка.
Той намали още малко и се плъзна край първата сграда от алуминиеви плоскости вляво от пътя. Беше закусвалня. Вероятно онази, за която се споменаваше на билборда. Същата, за която Дороти беше подхвърлила по време на закуската. Тук общинските ченгета пиеха първото си кафе за деня и се тъпчеха с понички. А може би се отбиваха и за следобедната си закуска. Пред вратата беше паркиран черно-бял додж патрулка. Плюс два кални и очукани пикапа, вероятно собственост на местни фермери. От другата страна на улицата имаше бензиностанция на „Тексако“ с три сервизни клетки. От нея започваше поредица от магазинчета, пръснати от двете страни на пътя. Железария, магазин за алкохол, банка, сервиз за гуми, магазин за трактори на „Джон Диър“, бакалница, аптека. Улицата беше широка и кална, с диагонални места за паркиране от двете страни.
Ричър прекоси целия град и излезе на истински кръстопът с указателни табели. Табелата вляво сочеше към фабрика за етанол. Надясно се намираше болницата, а направо, след още сто километра, бе междущатската магистрала И-80. Той направи обратен завой и пое натам, откъдето беше дошъл. На север. Вдясно имаше три пресечки, вляво — също. Всички носеха имената на хора. Вероятно на първите заселници в Небраска или пък на прочути футболисти или треньори. А може би и на шампиони в отглеждането на царевица. Зави по първата вдясно на име „Макнали“. В дъното ѝ се издигаше хотел „Мариот“. Часът беше четири следобед. Лоша работа. Архивните папки трябваше да бъдат или в управлението, или в общинските архиви, където се работеше до пет. Ричър разполагаше само с един час. Това беше всичко. Трябваха му поне трийсет минути, за да получи достъп до тях, но със сигурност те представляваха купища хартия и той едва ли можеше да ги прегледа в рамките на останалите трийсет. По всичко личеше, че операцията трябваше да бъде отложена за следващата сутрин.
А може би не.
Струваше си да опита.
Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.
Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.
Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.
— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!
— Моля? — изненадано го погледна онзи.
— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.
— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.