Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?
— Наистина ли търсят вас?
— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.
— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?
— Жива е.
— А вашата съпруга?
— Малко е шокирана.
— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.
— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.
— Какво например?
— Ами кой е, откъде идва…
— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.
— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?
— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.
— Откъде?
— Той няма представа. Подозирам, че и баща му не е много наясно. От някаква фондация за осиновяване. Напълно анонимно.
— Никакви слухове, така ли?
— Никакви.
— А Сет не си ли спомня нещо? Хората казват, че когато се е появил, той вече е бил достатъчно голям, за да ходи на детска градина. Би трябвало да има някакви спомени.
— Той никога не говори на тази тема.
— А какво знаете за изчезналото момиченце?
— Още един изтъркан въпрос. Господ знае, че не съм сляпа нито за грешките на Сет, нито за тези на семейството му. Но по случая е проведено задълбочено федерално разследване, което ги оневинява. Това не е ли достатъчно?
— По онова време вие не сте били тук, нали?
— Не. Израснах в Илиной, съвсем близо до Чикаго. Когато се запознах със Сет, той беше вече на двайсет и две. Тогава се опитвах да стана журналистка, но си намерих работа в един вестник чак тук, в Линкълн. Поръчаха ми материал за цените на царевицата, разбира се. Във въпросния вестник това беше единствената тема заедно със спортните новини. Сет току-що беше станал директор на „Дънкан Транспортейшън“ и аз го помолих за интервю. После изпихме по един коктейл. Отначало бях много хлътнала по него. А после — не толкова.
— Ще се оправите ли?
— А вие? С онези здравеняци, които ви търсят под дърво и камък?
— Аз заминавам — отвърна Ричър. — На юг, после на изток. Към Вирджиния. Искате ли дойдете с мен? Можете да стигнете междущатската магистрала и да не се върнете никога повече.
— Не — отвърна Елинор Дънкан.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— В такъв случай не мога да ви помогна.
— Вече го направихте. Много повече, отколкото съм очаквала. Счупихте му носа и ме направихте адски щастлива.
— Трябва да дойдете с мен — въздъхна Ричър. — Трябва да се махнете от това проклето място. Лудост е да останете тук. И да се чувствате гадно.
— Аз ще го надживея — отвърна жената. — Това е мисията на живота ми: да ги надживея всичките.
Ричър не каза нищо повече. Огледа кухнята, сякаш искаше да провери какво ще ѝ остане, след като ги надживее. Вътре беше пълно със скъпи уреди. Повечето италиански, но имаше и немски, и американски. Автомобилен ключ в стъклена купа на масата.
— Това ли е ключът за кадилака на Сет? — попита той.
— Да — кимна Елинор.
— Редовно ли си зарежда колата?
— Обикновено да. Защо?
— Мисля да я открадна — кротко поясни Ричър.
26
— Имам поне един час път и ми се иска да използвам нещо по-комфортно от пикап — добави Ричър. — А и на доктора ще му трябва кола. За работата.
— Няма да стигнете далече с крадена кола — поклати глава Елинор Дънкан. — Ще се наложи да минете точно покрай ченгетата.
— Ако Сет не се обади, те няма да знаят, че е крадена.
— Но той ще го направи.
— Кажете му да не го прави. В противен случай ще се върна и ще му счупя ръцете. Кажете му да си мълчи до утре. Ще я оставя някъде по пътя да си я прибере.
— Няма да ме послуша.
— Ще ви послуша и още как.
— Той не слуша никого.
— Но това не се отнася до двамата непознати.
— Защото се страхува от тях.
— И от мен се страхува. От всички се страхува, повярвайте ми.
В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.
Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.