Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Как?
— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.
Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.
— Искам десет процента отстъпка — рече той.
— Имаш я — отвърна Сафир.
— Обади ми се, когато си готов с детайлите.
Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.
Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.
— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.
— Искаш ли болкоуспокоителни?
— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.
— Той вече пътува за Вирджиния.
— Много добре.
— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.
— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.
— Той каза, че не са.
— Значи няма да му ги покажат.
— Той каза, че ще му ги покажат.
— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.
В странното кръгло помещение се възцари тишина.
— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.
— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?
— Разрешено ли ти е да ме обслужваш?
— Малко късно е да се тревожим за тези неща, не мислиш ли? Казвай искаш ли питие.
— Не — отказа докторът. — По-добре да не пия. — Помълча малко, после добави: — Всъщност налей ми едно. За из път.
Сафир набра номера на Роси.
— Искам двайсет процента отстъпка — обяви той.
— Срещу какво?
— Срещу помощ от моя страна. Ще изпратя хората си там, където поиска.
— Петнайсет, защото помагаш и на себе си.
— Двайсет — остана непреклонен Сафир. — Защото ще изпратя и други хора освен моите.
— Как така?
— И аз имам гости като теб. Двама. В момента са тук и ме дундуркат. Мисля, че вече ти го казах. Нима си въобразяваш, че ще изтегля своите хора от офиса ти, без някой да разкара моите гости? Това няма как да стане. Вече се свързах с клиента си. Той също прие да изпрати част от своите хора. Нещо като саможертва, ама на практика не е така. Всички искаме да участваме в разпределението на тортата.
Роси помълча известно време, после кимна.
— Така да бъде. Това е добре. Даже много добре. На място ще се появят общо шестима от нашите хора, които бързо ще си свършат работата.
— Детайлите — рече Сафир.
— Най-близкото населено място е на сто километра на юг — започна Роси. — Там е общинската администрация. Има само един хотел — „Кортярд Мариот“. Моите хора са отседнали в него. Ще им кажа веднага да се приберат и да резервират още две стаи. Ще започнат акцията в момента, в който всички се съберат там.
Двупосочният път беше прав като стрела. Кадилакът се движеше със сто километра в час. Точно петдесет минути по-късно той мина покрай самотно заведение, кацнало на десния банкет. Малка схлупена дървена постройка с реклами за бира по немитите прозорци. Отпред бяха паркирани три коли, а на табелата над тях пишеше „Килиите“. Доста сполучливо наименование, рече си Ричър. Гледано отдалеч, заведението спокойно можеше да мине за общински затвор — като онези от старите каубойски филми. Той профуча покрай него, без да намалява скоростта. След километър-два на хоризонта се появи водонапорна кула с реклама на „Тексако“ на върха. Ето я цивилизацията. Или поне късче от нея. Населеното място беше малко, с десетина шахматно подредени ниски постройки. Сякаш някой ги беше захвърлил посред пустошта.