Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Помагам на Хенри да се изправи на крака и се усмихвам на гордостта си, когато той се извисява над мен. Той е висок, добре сложен, близо двайсетгодишен мъж. По-висок е от мен с цяла глава, мога да почувствам силата в ръцете му.
— Сине — казвам, и се покашлям, за да прикрия треперенето на гласа ми. — Синко, липсваше ми, но сега отново заедно, отново заемаме законно принадлежащото ни място в света.
Протягам ръка на Артур и целувам и него. На седемнайсет той е висок почти колкото по-големия си брат, и още по-едър и силен. Той е атлет, превъзходен ездач. Спомням си как братовчед ми Джордж Невил — лорд Бъргавени — ми обеща, че ще направи от това момче силен мъж. „Заведеш ли го в двора на краля, ще се влюбят в него заради храбростта му на арената за турнири“, каза ми той тогава.
Следващ по ред, Реджиналд се изправя на крака, когато пристъпвам към него, но макар че го прегръщам, той не обвива ръце около мен, не се вкопчва в мен. Целувам го и отстъпвам назад, за да го погледна. Той е висок и строен, с тясно лице, чувствително и подвижно като на момиче, кафявите му очи са много предпазливи за единайсетгодишно момче, устата му — твърда, сякаш затворена от насила наложено мълчание. Мисля си, че той никога няма да ми прости, задето го оставих в манастира.
— Съжалявам — казвам му. — Не знаех как да те опазя, не знаех дори как да те изхраня. Благодаря на Бога, че сега си отново при мен.
— Достатъчно добре опазихте другите — казва той кратко: гласът му е неуверен, понякога момчешки дискант, а друг път се запъва и става по-плътен. Той хвърля поглед към застаналия до мен Джефри, който стисва по-здраво ръката ми, когато долавя враждебността в гласа на брат си. — Те не трябваше да живеят като безмълвни отшелници, сами сред чужди хора.
— Хайде сега! — Хенри изненадващо прекъсва брат си. — Нали всички сме отново заедно! Почитаемата ни майка спечели обратно състоянието ни и нашата титла. Избави ни от живот на лишения. Стореното — сторено.
Урсула се приближава до мен, сякаш за да ме защити от негодуванието на Реджиналд, и аз я притискам до себе си.
— Прав си — казвам на Хенри. — И си в правото си да нареждаш на брат си. Ти си мъжът в семейството, ти ще бъдеш лорд Монтагю.
Той поруменява от удоволствие:
— Аз ще получа титлата? Дават ми и вашата титла? Аз ще нося фамилното име?
— Не още — казвам. — Но ще я получиш. Отсега нататък ще те наричам с това име.
— Ще трябва ли да го наричаме Монтагю, а не Хенри? — обажда се Джефри с тънко гласче. — И аз ли сега ще имам ново име?
— Със сигурност ще бъдеш най-малко граф — отбелязва Реджиналд с неприязън. — Ако не ти намерят принцеса, за която да се ожениш.
— А тук ли ще живеем сега? — пита Урсула, като се оглежда из голямата зала с високите боядисани греди и старовремското огнище в центъра на стаята. Усвоила е вкус към хубавите неща и живота в двора.
— Това ще бъде лондонската ни къща, но ще останем в кралския двор — отговарям. — Ти и аз като придворни дами на кралицата, брат ти Джефри — като неин паж. Братята ти ще продължат да служат на краля.
Монтагю се усмихва широко, Артур стиска юмрук:
— Точно на каквото се надявах!
Лицето на Реджиналд светва:
— А аз? И аз ли ще дойда в двора?
— Имаш късмет — казвам му. — Реджиналд ще отиде в университета! — съобщавам на другите, а неговата усмивка помръква.
— Лично кралят предложи да плаща таксите ти — казвам му. — Щастливец си да се ползваш с благоволението му. Самият той е голям учен, възхищава се на новите познания. Това е голяма привилегия. Казах му, че учиш при братята картузианци, затова той ти дава място в колежа „Модлин“ в Оксфорд. Това е голямо благоволение.
Той свежда поглед към краката си, с тъмните му ресници, закриващи очите му, и аз си казвам, че може би се мъчи да не заплаче.
— Значи отново трябва да живея далече от къщи — отбелязва той с много тих глас. — Докато всички сте в двора. Всички заедно.
— Синко, това е голяма привилегия — казвам, малко нетърпеливо. — Ако се ползваш с благоволението на краля и се издигнеш в Църквата, кой знае какъв може да станеш накрая.