Проклятието на краля

Спомням си гневните си молитви в абатството „Сион“, пренебрегвам гнева си и пиша внимателно прошение до краля, като оформям молбата си така, че да не звучи като укор към онзи алчен тиранин, баща му, а само като скромно искане за онова, което ми принадлежи. Искане синовете ми да получат онова, което е наше. Искам да възстановя семейното величие, искам отново да бъда Плантагенет. Очевидно е дошло времето, когато мога да бъда Плантагенет. Очевидно най-после ще мога да бъда себе си.

Удивително е, но кралят удовлетворява молбата ми. Щедро, великодушно, мило, той ми предоставя всичко, което искам, и ми казва, че тъй като по рождение и по положение съм една от най-изтъкнатите дами на кралството, е редно да се радвам и на най-голямото богатство. За него съм това, което съм родена да бъда: Маргарет Плантагенет, богата, както се полага на принцеса на Йорк.

Моля кралицата за разрешение да отсъствам от двора за нощта.

— Искате да съобщите на децата си — усмихва се тя.

— Това променя всичко за нас — казвам.

— Вървете — казва тя. — Вървете в новия си дом и се срещнете с тях там. Радвам се, че най-сетне получихте справедливост. Радвам се, че отново сте Маргарет Плантагенет.

— Графиня на Солсбъри — казвам, като ѝ правя дълбок реверанс. — Той ми даде фамилната титла, която ми се полага по право. Аз съм графиня на Солсбъри.

Тя се засмива от удоволствие и казва:

— Звучи много внушително. Много царствено. Скъпа моя, толкова се радвам за вас.

Отвеждам Урсула, която сега е високо тринайсетгодишно момиче, и по-малкия ѝ брат Джефри, с кралската баржа надолу по реката до Л’Ербер, прекрасния дворец на Плантагенетите край реката, близо до Тауър, който кралят ми върна. Уверявам се, че огънят в голямата зала е запален и свещите горят в стенните свещници, така че когато моите момчета влизат, дворецът е топъл и гостоприемен, а новите служители от домакинството ми могат да видят, осветени ярко като актьори в жива картина, тези момчета от рода Йорк, които влизат във владение на собствеността си.

Чакам ги, застанала пред огромния огън в голямата зала, с Урсула до мен, с ръката на седемгодишния Джефри в моята. Хенри влиза първи, както подобава, коленичи за благословията ми и ме целува по двете бузи, после отстъпва встрани да направи място на брат си Артур. Един до друг те коленичат пред мен, почтителната им поза прикрива високия ръст и силата им. Вече не са момчета, те са млади мъже. Пропуснала съм пет, близо шест години от живота им, и никой, нито дори един крал от династията на Тюдорите, не може да ме обезщети за това. Това е загуба, която никога не може да бъде възстановена.