Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Той сякаш се кани да възрази, но брат му го прекъсва.
— Кардинал! — възкликва Монтагю, като разрошва косата му. — Папа!
Реджиналд не може дори да се усмихне на брат си.
— Присмиваш ли ми се сега?
— Не! Наистина го мисля! — отвръща Монтагю. — Защо не?
— Защо не? — съгласявам се. — Всичко ни е възвърнато, всичко е възможно.
— А с какво разполагаме? — пита Артур. — Точно? Защото ако ще служа на краля, ще трябва да си купя кон, и седло, и броня.
— Да, какво ни е дал? — пита Монтагю. — Бог да го благослови, че е възстановил справедливостта. Но какво имаме?
— Само онова, което ни принадлежеше, и сега ни е върнато — казвам гордо. — Помолих краля за онова, което беше мое по право, титлата и земите, които ми бяха отнети, когато брат ми беше несправедливо екзекутиран. Той се съгласи, че брат ми не е бил предател, затова ни възстановява състоянието. Това е справедливост, не милостиня.
Момчетата чакат като деца, които очакват новогодишни подаръци. През целия си живот са знаели за загадъчното съществуване на някакъв чичо, чието име не трябва да се споменава, за минало, толкова славно, че е трябвало да го крием, за богатство, толкова голямо, че ни е непоносимо да обсъждаме изгубеното. Сега сякаш мечтата на майка им се е осъществила.
Поемам си дъх.
— Получих отново графската титла — казвам. — Семейното ми име и титлата ми са възстановени. Ще бъда графиня на Солсбъри.
Монтагю и Артур, които разбират колко огромна е тази привилегия, изглеждат зашеметени.
— Той дава на теб, една жена, графска титла и владение? — пита Монтагю.
Кимвам. Знам, че се усмихвам широко, не мога да скрия радостта си.
— Графиня по собствено право. И земите. Всички земи на брат ми са ни върнати.
— Значи сме богати? — предполага Реджиналд.
Кимвам.
— Наистина е така. Ние сме едно от най-богатите семейства в цялото кралство.
Урсула ахва леко и плясва с ръце.
— Това е наше? — иска да се увери Артур, като се озърта. — Тази къща?
— Това беше къщата на майка ми — казвам гордо. — Ще спя в нейната голяма спалня, където си е лягала със своя съпруг, братът на краля. Не е по-малка от който и да било друг дворец в Лондон. Спомням си я ясно от времето, когато бях малко момиче. Спомням си как живеех тук. Сега отново е моя, и вие ще я наричате свой дом.
— Ами къщи в провинцията? — пита нетърпеливо Артур.
Виждам жадното любопитство в лицето му и разпознавам собствения си алчен трепет.
— Ще строя — обещавам му. — Ще построя голяма тухлена къща, замък, обзаведен по-богато и от дворец, в Уорблингтън в Хампшър. Това ще бъде най-голямата ни къща. Ще имаме и Бишам, фамилния ми дом в Бъркшър, и тази къща в Лондон, и имение в Клейвъринг, в Есекс.
— А домът ни? — пита Реджиналд. — Стортън?
Разсмивам се.
— Той е нищо в сравнение с тези — казвам пренебрежително. — Малка къща, една от многото, с които разполагаме. Имаме десетки къщи като Стортън. — Обръщам се към Монтагю. — Ще ти уредя прекрасен брак, ще имаш къща и собствени земи.
— Ще се оженя — обещава той. — Сега, когато имам име, което мога да предложа.
— Ще имаш титла, която да предложиш на съпругата си — обещавам му. — Сега мога да се огледам за подходяща жена за теб. Имаш какво да донесеш в един брак. Сам кралят ме нарича „братовчедке“. Сега можем да потърсим наследница, чието състояние да се мери с твоето.
Той като че ли се кани да предложи нещо, но се усмихва и премълчава за момента.
— Знам коя — закача го Артур.
Веднага заставам нащрек.
— Можеш да ми кажеш — обръщам се към Монтагю. — И ако тя е заможна и от добро потекло, ще мога да го уредя. Можеш да избираш. Сега в кралството няма семейство, което не би сметнало за чест да се сроди чрез брак с нашето.
— Вие се превърнахте от беднячка в принцеса — казва Реджиналд бавно. — Сигурно се чувствате, сякаш Бог е отговорил на молитвите ви.
— Бог ми изпрати единствено справедливост — казвам предпазливо. — И е редно ние, цялото семейство, да въздадем благодарност за това.
Бавно привиквам да бъда отново заможна, както трябваше да привикна да бъда бедна. Повиквам строители и зидари в лондонския си дом, и те започват да преобразяват Л’Ербер от пищен дворец, какъвто е, в още по-внушителна сграда: слагат настилка в предния двор, облицоват с красива ламперия голямата зала. В Уорблингтън поръчвам да направят истински замък, с ров, пълен с вода и подвижен мост, параклис и морава, всичко както биха го направили родителите ми, точно като замъка Мидълхам от детството ми, когато знаех, че съм родена за величие и не можех да си представя, че всичко това може да изчезне за една нощ. Построявам замък, който може да се мери с който и да било друг в страната, подготвям прекрасни покои за гости за времето, когато кралят и дворът идват да отседнат при мен, тяхната именита поданица в собствения ѝ великолепен замък.