Проклятието на краля

Поставям навсякъде герба си, и всеки ден ми се налага да изповядвам греха на гордостта. Но не ме е грижа. Искам да обявя пред света: „Брат ми не беше предател, нито пък баща ми. Това е почтено име, това е кралско знаме. Аз съм единствената графиня в Англия, която носи титлата по силата на собственото си право. Ето го моят знак върху многото ми къщи. Ето ме. Жива — не предателка. Ето ме!“

Моите момчета навлизат в дворцовия живот като истински принцове, каквито са всъщност. Артур веднага допада на краля заради храбростта си и уменията си на арената за двубои. Моят сродник Джордж Невил направи добра услуга на синовете ми, когато ги възпита и ги научи на всичко, което трябваше да знаят, за да бъдат популярни в двора. В кралските покои Монтагю е непринуден и елегантен; Артур е един от най-храбрите участници в двубои в един двор, който поставя на първо място храбростта. Той е един от малцината, които се осмеляват да препуснат срещу краля, един от малкото, наистина твърде малкото, които могат да го победят. Когато успява да свали от седлото краля на Англия, Артур се хвърля от собствения си кон, провирайки се покрай пажовете, за да помогне на Хенри да се изправи на крака, а Хенри се смее гръмогласно и прегръща Артур: „Не още, братовчеде Плантагенет! Не още!“, крещи той и те заедно се заливат от смях, сякаш един повален крал е нещо много забавно, а гледката на един Плантагенет, застанал над свален от седлото Тюдор може да бъде само чудесна, другарска шега.

Реджиналд учи в университета, Урсула служи редом с мен в покоите на кралицата, Джефри остава в детската стая в Л’Ербер с домашните си учители и другарите си, а понякога и той идва в двора да служи на кралицата. Не мога да се заставя да го изпратя в провинцията, не и след изживяната скръб от раздялата с по-големите ми момчета, не и след продължителната болка от изгнанието на Реджиналд. Това момче, най-малкото ми момче, бебето ми, ще задържа. Кълна се, че ще го държа до себе си, докато се ожени.