Битката за Лабиринта

Никой не гореше от желание да поеме на път през нощта, така че решихме да изчакаме до сутринта. С Гроувър се настанихме на кожените дивани във всекидневната на Герион, които бяха много по-удобни от спалните чували, но за съжаление това нямаше никакво значение за кошмарите и те отново ме връхлетяха.

Сънувах, че съм с Люк. Той вървеше през потъналия в мрак дворец на връх Тамалпаис. Крепостта вече изглеждаше съвсем истинска, не беше трепкащият нереален образ, който бяхме видели през зимата. В подредени покрай стените мангали гореше огън със зелени пламъци. Подът беше от излъскан черен мрамор. В коридорите духаше свиреп вятър, а над главите ни — нямаше покрив — се вихреха сиви буреносни облаци.

Люк се беше приготвил като за битка. Беше облечен в камуфлажни панталони, бяла тениска и бронзов нагръдник, но меча Клеветник го нямаше — ножницата на хълбока му беше празна. Излязохме в голям двор, където десетина бойци и скитски дракони се подготвяха за път. Когато го видяха, бойците застанаха мирно и удариха с мечовете щитовете си за поздрав.

— Тръгваме ли, госссподарю? — изсъска една от жените змии.

— Скоро — обеща Люк. — Бъдете готови.

— Господарю — обади се глас зад гърба му. Емпусата Кели се усмихваше. В синята си рокля ми се стори невероятно съблазнителна. Очите й трепкаха и променяха цвета си — бяха ту тъмнокафяви, ту аленочервени. В спускащата се на гърба й плитка играеха отблясъци от светлината на факлите, сякаш косата й едва се сдържаше да не избухне отново в пламъци.

Сърцето ми заби. Очаквах, че Кели ще ме види и ще ме прогони, както предишния път, но сега тя май не ме забеляза.

— Търсят ви — рече тя, отстъпвайки настрани, и дори и Люк като че ли се сепна от това, което видя.

Чудовището Кампе се извиси над него. Змиите по краката й съскаха. Хищни глави се редуваха да се зъбят свирепо на кръста й. Беше извадила мечовете си и от тях капеше отрова, разперените й криле препречваха целия коридор.

— Ти… — гласът на Люк потрепери. — Заповядах ти да не мърдаш от Алкатрас!

Кампе присви очи като гущер. Отново говореше на странния си ръмжащ език, но в съня си някак си я разбирах.

— Дойдох да ви служа. Искам отмъщение.

— Защо си оставила затвора? — попита Люк. — Работата ти е…

— Ще ги убия! Никой никога не е успявал да ми избяга!

Той се поколеба.

— Добре тогава — рече той. — Ще тръгнеш с нас. Ще носиш кълбото с нишката на Ариадна. Това е голяма чест.

Кампе изсъска към звездите. Прибра мечовете в ножниците, обърна се и затрополи обратно по коридора на огромните си крака.

— Трябваше да я оставим в Тартар — измърмори Люк. — Прекалено непокорна е. И мощна.

Кели се разсмя тихо.

— Не бива да се страхуваш от мощта, Люк. Използвай я!