Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— А титаните? — обадих се аз. — Казал ли им е вече за Нико?
— Не. Канеше се да се свърже с тях след вечеря. Все още не знаят за него.
Нико ме гледаше мрачно. Нямах идея какво да правим с него. Не ми се вярваше да се съгласи да тръгне с нас. От друга страна, не исках да обикаля сам.
— Може да останеш тук, докато изпълним мисията си, — рекох. — Тук ще си в безопасност.
— В безопасност? — повтори той. — Как така изведнъж се загрижи за безопасността ми? Заради теб загина сестра ми!
— Нико — намеси се Анабет, — Пърси не е виновен. Герион не лъжеше, Кронос наистина ще се опита да те залови. Щом узнае кой си, ще направи всичко, за да те привлече на своя страна.
— Аз не съм на ничия страна. И не ме е страх!
— А би трябвало — отвърна тя. — Сестра ти не би искала…
— Ако чак толкова те беше грижа за сестра ми, щеше да ми помогнеш да я върнем!
— Душа за душа? — подметнах аз.
— Да!
— Но след като не искаш моята душа…
— Нищо повече няма да ви кажа! — Той премига, за да спре сълзите си. — Ще успея сам да я върна!
— Бианка не би искала да се върне — рекох. — Особено по този начин.
— Ти не я познаваш! — извика той. — Откъде знаеш какво би искала?
Взрях се в пламъците около скарата. Замислих се за пророчеството: „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже“. Сигурно ставаше дума за Минос. На всяка цена трябваше да убедя Нико да не го слуша.
— Нека питаме самата Бианка.
Изведнъж небето като че ли потъмня.
— На няколко пъти се опитах да се свържа с нея — отвърна унило Нико. — Но тя не отговаря.
— Пробвай отново. Сега, когато и аз съм тук, тя ще се появи.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото тя ми изпращаше съобщения по Ирида — отговорих аз, изведнъж вече бях сигурен в това. — Опитваше се да ме предупреди какво замисляш, за да те предпазя.
Той поклати глава.
— Глупости!
— Има само един начин да разберем истината. Нали каза, че не те е страх? — Обърнах се към Евритион. — Трябва ни яма, нещо като гроб. И храна и напитки.
— Пърси — обади се Анабет, — не мисля, че това е добра…
— Добре! — прекъсна я Нико. — Да пробваме!
Пастирът се почеса по брадата.
— Отзад има една яма, в която изхвърляме боклука. Може да използваме нея. Циклопе, донеси хладилната чанта от кухнята. Дано мъртвите да обичат безалкохолна бира.
Десета глава
Участваме в шоуто на смъртта
Вече се беше стъмнило, когато се събрахме край дългата десет метра яма пред резервоара за отпадни води. Върху яркожълтия резервоар имаше изрисувано усмихнато лице и червен надпис: „Весело извозване на отпадъци ООД“. Не беше много в унисон с призоваването на мъртвите.
Имаше пълнолуние. По небето се носеха сребристи облаци.
— Минос трябваше вече да е дошъл — измърмори намръщено Нико. — Вече е тъмно.
— Може да се е загубил — отвърнах с надежда.
Нико изсипа няколко безалкохолни бири в ямата, хвърли от печените ребърца и занарежда на старогръцки. Щурчетата веднага замлъкнаха. Кучешката свирка от стикски лед в джоба ми изстина още повече, чак усещах парене от студ там, където се докосваше до бедрото ми.
— Накарай го да спре! — прошепна уплашено Тайсън.
Едно гласче в главата ми ме призоваваше същото. Призоваваното на мъртвите беше противоестествено. Нощният ветрец беше студен и заплашителен. Но преди да успея да си отворя устата, духовете се появиха. От земята се надигнаха серни изпарения. Сенките се вплътниха и приеха човешки вид. Мержелеещ се синкав силует се приближи до ръба на ямата и коленичи да отпие.
— Спрете го! — заповяда Нико, като за миг прекъсна напева си на старогръцки. — Само Бианка може да отпие!
Извадих Въртоп. При вида на острието от божествен бронз, сенките засъскаха недоволно. Но вече беше късно да спра първия призрак, който пред очите ни се превърна в брадат мъж с бяла роба, със златна корона на главата и злостни пламъчета в очите.
— Минос! — възкликна Нико. — Какво правиш?
— Приемете извиненията ми, господарю — отвърна духът без следа от разкайване в гласа. — Приношението така ухаеше, че не успях да се сдържа. — Огледа ръцете си и се усмихна. — Хубаво е да се видя отново. Почти възвърнал предишния си вид…