В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Леля Тереза беше странно напрегната и предпазлива, препречила вратата с тялото си, за да не позволи никой да нахълта вътре.
— Той има приятел в Детройт — каза му тя. Нейният измъчен английски я правеше да изглежда безнадеждно назадничава и закостеняла. — Очаквам го да се върне от там след два дни.
Полицаят махна с ръка.
— Мисля, че вече е време да тръгваме — рече той накрая, като подаде татковия револвер на леля ми. — Съжаляваме за безпокойството.
Веднага, след като двамата полицаи си тръгнаха, леля Тереза позвъни на чичо Алфредо.
— Заминал е за Детройт. Вероятно е отседнал там при онзи негов приятел от Рока Сека… как му беше името… а, да, Марковекио. Онзи, с когото са служили заедно в казармата.
Вечерта ни посетиха чичо Умберто и чичо Алфредо. От нашия телефон чичо Алфредо позвъни на Марковекио. Да, оказа се, че баща ми бил там, при него. Пристигнал в събота вечерта и помолил Марковекио да му намери някаква работа.
— И този глупак Марковекио му уйдисал на акъла — промърмори леля Тереза. — Можеше поне веднъж да ни позвъни от там.
— Хм, кой знае какво му е минало през ума, когато Марио се е появил на прага му, просто така — заговори чичо Алфредо. — Кой знае дали не си е рекъл, че Марио сигурно е убил някого, за да бяга при него през границата. Та ти казвам, че този Марковекио би трябвало да е наясно с всичко това, след като е станал голяма клечка в тамошния профсъюз. Кой знае пък той самият в какво се е набъркал.
— Това е лош бизнес, в който е по-добре хич да не се замесваш — потвърди чичо Умберто. — Някой може би трябва да отиде там и да поговори с него…
— И какво да му каже? — веднага го обори чичо Алфредо. — Да се мъчи да го убеждава да се върне тук, в този ад, в който живееше до сега? Там той ще е по-добре, но само при условие, че този Марковекио му намери някаква свястна работа. Иначе как ще изкара зимата тук? Да се хване на работа в някоя друга оранжерия, като някой от онези несретници, току-що слезли от кораба на американския бряг ли?
Все пак накрая чичо Алфредо бе този, който се нагърби с бремето да отиде до Детройт, за да говори с баща ми. Той потегли на следващия ден, но преди да тръгне пак се отби до нас, само че този път без придружител.
— Дай ми някакви негови дрехи и вещи, ако са приготвени за изпращане. Сигурен съм, че ще си дойде за уикенда и ще ги върне. А Рита изпрати да постои някъде за ден-два.
Когато чичо Алфредо си замина, телефонът иззвъня. Обаждаше се майката на Елена. Отначало си помислих, че отсреща са сбъркали номера, защото гласът ми се струваше съвсем чужд, макар да звучеше доста фамилиарно.
— Ти сигурно си Виктор — заговори някак си хладно и на висок тон жената, макар че интонацията й беше някак принудено приятелска. Това не го разбирах — Обаждам се, само защото Елена се безпокои за Рита. Надява се сестра ти отново да ни гостува през този уикенд.
— Но тя напоследък не беше добре — казах аз.
— Надявам се да не е нещо сериозно.
— Не. Мисля, че вече е почти оздравяла.
— Е, тогава се надявам да ни посети.
Това обаждане ми прозвуча така непривично за нашето ежедневие, толкова несъвместимо с нашите порядки, че просто не знаех какво да реша.
— Каква работа има тя там? — недоволно промърмори леля Тереза, когато й съобщих за разговора. И тя като мен изпитваше неудобство както при последната подобна покана. Сякаш не можеше да открие ясна, разбираема логика, която да й позволи да наложи забрана върху тези гостувания на Рита, както би било редно, ако искахме да се придържаме към обичайната ни домашна тирания.
Рита още имаше драскотини по гърба си и малка, за щастие вече избледняваща тъмносиня дъга като полумесец под окото си.
— Вземи я утре със себе си на училище. Може да тръгне направо от там — каза ми леля Тереза. — И без това ще се почувства по-добре за няколко дни, особено ако баща ти реши да се върне тук.
Това беше ясен сигнал за нашия провал във възпитанието на сестра ми и знак, че не храним кой знае колко големи надежди по отношение на нея.
Странно, но Рита изглеждаше най-малко обезверена от всички нас след това, което се бе случило. Бяха изтекли само два дни от деня, в който баща ми я бе ударил, а след това бе убил любимото й куче. Съвзе се удивително бързо, като превъзмогна и унижението, и болките. Неприятно беше снизходителното й отношение към леля ми и мен, макар че то беше лекомислено по детски, може би защото долавяше срама в крадешком отправяните ни погледи. На следващия ден редом с мен тя чакаше училищния автобус. Видът й бе самодоволен, защото бе убедена, че си е спечелила почивката през предстоящия уикенд благодарение на преживяната болка.