В стъклената къща

Сега, докато изчакваше моя отговор, изглеждаше наистина затруднен. Като че ли въздухът в кабинета изведнъж се сгъсти.

— Работата е там, че родителите на Елена допускат, че баща ти, може би, хм, се държи зле с нея в известно отношение.

Гласът му сега се напрегна и стигна почти до шепот. Приличаше ми на протягане на ръка, с която иска да ме докосне. Опасен, настоятелен жест.

— Виктор, разбираш ли за какво те питам?

— Баща ми вече не е у дома. Той работи в Детройт.

— Да, разбирам.

Директорът бавно се облегна на стола, като че ли преди малко, в най-напрегнатия миг на болезнена интимност, той се беше отлепил от него.

— Виктор, баща ти възразява ли, когато Рита остава да спи в дома на Елена?

— Не, сър. — Въпросът му ми донесе облекчение, сякаш някак си заличаваше предишния. — Той няма нищо против това.

— А как ще се почувстваш ти, ако Рита, примерно казано, отсега нататък остане за постоянно в дома на семейство Амхърст? Искам да кажа, ако тя остане там завинаги, ако повече не се завърне вкъщи?

Вперих поглед в пода. Умът ми се изпразни, бях смазан от тежестта на отговора, който се очакваше от мен.

— Не зная, сър — изрекох с мъка аз.

Между нас се проточи дълга пауза. Той се надигна и отново отиде до прозореца.

— Ти си много добър ученик — рече накрая. — Трябва да те преместим в по-горен клас, при децата на твоята възраст.

Очаквах да ми поговори още малко, както възрастните обикновено правят, редувайки съчувствие и съвети. Но той само се сбогува многословно, но повърхностно и това ми показа колко малко може да ми помогне.

Взе пакета с цигарите от бюрото.

— Мисля, че ще е по-добре да ги върнеш там, откъдето Рита ги е взела.

Престоите на Рита в дома на Елена се удължаваха. Нищо не казах на леля Тереза, но тя навярно беше наясно защо дължината на тези периоди се увеличава. Просто бе капитулирала, това се беше оказало извън контрола й. Вкъщи Рита се появяваше просто като посетител, а ние за кратко пренастройвахме ежедневието си, за да я приемем сред нас. Дрехите й, които бяха останали тук, все едно, че стояха на склад. В отношенията ни се възцари напрежение, сякаш беше чужденец, с когото насила сме заставени да живеем. Сутрин мълчаливо се подготвяхме за училище. Мълчаливо си споделяхме леглото.

В къщата властваше атмосфера на изчакване, витаеше предчувствие за нещо, което ще се случи или на което ще бъде сложен край. Когато нямаше какво да се върши из фермата, аз прекарвах следобедите в гледане на телевизия. Зяпах безкрайните ситкоми, разиграващи се на гара Уиндзор в Монреал. Следобедът неусетно се сливаше с вечерта. Май само това занимание ми даряваше усещане за домашен уют. Дългите, предълги часове пред телевизора запълваха времето ми там, сред моята малка, интимна празнота, която всеки ден се оформяше все по-отчетливо, преди да последва облекчението от вината, която изпитвах сред полумрака във всекидневната. Висях там понякога чак до края на последния филм, като крадях цигари от пакетите, които баща ми пазеше в своята стая и си отпивах по малко вино, разредено с вода. В тези филми винаги имаше добре облечени жени, някои порочни и зли, други — добри и невинни. Те разкриваха на екрана своите интимни преживявания и пробуждаха у мен страстни, горещи и трескави копнежи. Ако в някоя вечер се случеше Рита да си е у дома, аз съзнателно отлагах лягането си, докато не се уверях, че тя вече е заспала. Стараех се да не обръщам внимание на излъчващото й топлина слабо тяло, и на бледата й кожа. Между нас от само себе си се наложи неписан протокол за обличането и събличането — старателно избягвахме да се засичаме; виждахме се прекалено рядко, за да придобием чувството, че е нещо нормално да сме заедно в едно помещение.