В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Не мога да посоча конкретния момент, който беляза отделянето на Рита от нас. Зная само, че мълчанието на леля Тереза все повече се задълбочаваше заради все по-удължаващите се визити на сестра ми в дома на семейство Амхърст. Така и не си изясних какво се криеше зад мълчанието на леля — подкрепа за действията на Рита или неволно примирение. Накрая се стигна дотам, че едно от отсъствията на сестра ми се проточи цяла седмица, следващото — две, докато накрая в цялата къща останаха само мимолетни следи от нея — миризмата по възглавницата й, няколкото все още неприбрани дрехи, които по-скоро имаха вид на захвърлени там, без повече да напомнят за нейното предстоящо завръщане.
Единайсета глава
За щастие в началото на март баща ми се върна от Детройт. Още на следващия ден леля ми се обади на чичо Алфредо, за да го покани у дома — целта й беше вместо тя, чичо Алфредо да разкаже на баща ми какво се е случило. Това задължение като че ли му беше досадно, тъй като все него го викаха, когато имаше проблеми в нашето семейство.
— Те искат да я задържат — каза чичо Алфредо. Той имаше предвид Рита, която винаги наричаше „онова момиче“, но никога по име. — Не зная, може би това е най-доброто решение.
Леля Тереза нищо не рече. Баща ми показа уважение към чичо Алфредо, с което никога не бе удостоявал нито леля Тереза, нито чичо Умберто. Навярно виждаше у него най-близкия си приятел.
— Щеше ми се Господ да я беше прибрал заедно с майка й, преди да умре. Да беше изгнила в утробата й.
Внезапно от болезнения спомен придоби безкрайно уморен и измъчен вид.
Заредиха се мрачни дни. Баща ми подхващаше по някоя работа във фермата по-скоро като наемен работник, от онези, приходящите, сезонните. Може би бе станал по-неуверен от това внезапно появило се решение на проблемите ни. Очаквах от него да се почувства предаден или да избухне гневно. Сякаш вече не възприемаше така детински света, след като се бе отърсил, макар и привидно, от мъчителната необходимост да сипе обвинения и контраобвинения. Нямаше да се учудя, ако всичко, което баща ми желаеше, бе да налучка правилната линия и да се придържа към нея. Често това се оказваше най-невъзможната задача за него, тъй като никога не можеше да реши как да разчисти последиците от действията си.
Съдбата на Рита си оставаше все така неясна. Нито баща ми, нито някой от нас, можеше да предложи решение, защото просто се бяхме оставили на течението. Това беше нашата орис и никога не посмяхме, затънали в имигрантската си безпомощност, да си зададем въпроса какви правила ще трябва да следваме отсега нататък. Раздялата ни с Рита създаде празнота, която все някак трябваше да запълним, подобно на водата, която запълва всяка кухина. Единственото, което остана след нея, бе нашето виновно мълчание и дребните свидетелства за досегашното й присъствие в къщата: разхвърляните тук-там нейни вещи — дрехите й в моя гардероб, четката й за зъби, чифт износени обувки, събиращ прах на една от лавиците в мазето. В училище тя ми изглеждаше като непозната. Някакво момиче, с което нямах нищо общо. Понякога открито ме игнорираше. Вършеше всичко това по детински, без да се замисли. Очевидно беше още наранена, защото щом ме зърнеше, като че ли нарочно се обръщаше по-шумно към приятелките си. Достатъчно бе да забележи, че минавам покрай нея или че съм се загледал в нея. С една дума, държеше се така, сякаш не съществувах. Когато се налагаше да разменим по няколко думи, те се изтръгваха и от двамата ни трудно, неловко, а след тях неудобството, което се настаняваше помежду ни, беше още по-голямо. Накрая не оставаше нищо друго, освен тишината.
Наближаваше краят на учебната година и нашите осмокласници се заеха с подготовката за първото причастие. През последните седмици сякаш от очите ми се свлече воал, който досега бе забулвал зрението ми. Всичко, което дотогава бях възприемал за неоспорима даденост, сега внезапно започна да ми се струва съмнително. Може би заради това по време на причастието аз се запънах още на втората фраза, без да мога да продължа. Отвсякъде ме обгърна гореща, лепкава, неудобна тишина.