Работилницата на дявола
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-114-7
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Нещо за пиене? — попита Ричард Кънингам.
— Вода с лед, ако имате — отговори Стейси и Уендъл кимна.
— Прислужницата има свободен ден в неделя. Ей сега ще се върна.
Ричард Кънингам излезе и ги остави сами. Стейси се огледа. Зад бара имаше голяма цветна снимка в рамка със стъкло. На нея атлетичен полузащитник в синьо-златистия екип на университета в Лос Анджелис пресичаше головата линия. Номерът на фланелката му беше девет, Държеше топката в двете си ръце и минаваше през разперените ръце на защитника от противниковия отбор на университета на Южна Калифорния. Резултатът на светлинното табло беше равен. Часовникът показваше, че до края на мача остават петдесет и три секунди. Снимката беше направена минута преди победата.
— Ето, това беше Крис — каза Ричард Кънингам зад нея. Странно защо говореше в минало време.
Стейси и Уендъл се обърнаха и той им подаде чаши със студена вода.
— Той спечели мача.
Говореше тихо и замислено, сякаш споменът беше крехък и можеше да се счупи от по-силен звук.
На стената зад бара имаше и Сребърна звезда и бойни отличия от войната в Персийския залив, и снимка на млад, изключително красив мъж с късо подстригани коси на морски пехотинец.
Стейси се вгледа в него, но не го позна.
— Това ли е Крис? — попита тя.
— Тази снимка е правена в деня, когато завърши обучението си в специалните сили — отговори Ричард Кънингам. В гласа му прозвуча тъжното ехо на избледнели спомени.
— Дадоха ми този адрес в полицията. Те имат база данни на хората с прякори и полицейски досиета. Човекът, когото търся, използва името Лъки. Във файловете на полицията в Пасадина има Лъки. Преди четири години е бил арестуван за скитничество и пиянство на обществено място в Олд Таун, на Колорадо Булевард. Казаха, че истинското му име е Крис Кънингам, и ми дадоха този адрес, но според мен става дума за друг човек.
— След смъртта на Кениди той непрекъснато беше пиян. Напусна дома си и спеше във входовете. Отивах да го прибера, но той дори не искаше да ме погледне. После напусна града. Вече съвсем не прилича на човека на тази снимка.
— Коя е Кениди? — попита Стейси.
— Внучка ми. Четиригодишната му дъщеря. Смъртта й коренно го промени. Съсипа го.
— Моите съболезнования.
— Защо искате да разговаряте със сина ми?
— Той беше в едно село на име Ванишинг Лейк в Тексас. Човекът, с когото пътуваше, умря от неизвестна фатална болест, която може би е заразна. Още не знаем какъв е инкубационният период, но Крис трябва незабавно да бъде прегледан и ни трябва кръвна проба.
Ричард Кънингам помълча, после кимна — очевидно приемаше новината като поредната част от ужасната медицинска одисея на семейството си.
— Крис излезе рано тази сутрин. Майка му го заведе на лекар и на стоматолог. Трябваше отдавна да са се върнали, но… мисля, че знам къде са отишли… И аз се тревожа, затова, ако искате, може да ви заведа там.
Дрехите от предишния му живот му бяха твърде широки. Той стоеше до гроба от един час. Майка му отиде да чака в центъра за посетители, където имаше климатична инсталация и беше хладно. Крис се бе вторачил в малката месингова плочка, където бе написано името на дъщеря му.
КЕНИДИ БИШЪП КЪНИНГАМ
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СМЕЛА ЗА ГОДИНИТЕ СИ
1991–1995
Краката му сякаш се бяха вкоренили. Той търсеше някакъв смисъл, но не намираше никакви емоции. Вкусът на алкохола, който сутринта бе откраднал от барчето на баща си, завладяваше мислите му и засилваше потребността от още пиене. Докато гледаше гроба, Крис вече не изпитваше желание да се самообвинява за болестта на дъщеря си, но самопрезрението му се подхранваше от скръбта. После му хрумна нещо друго. Вероятно когато бе започнал да пие, той само бе търсил начин да избяга от златния си живот. Дали това беше умишлено самоунищожение? Страхуваше ли се да вдигне летвата малко по-високо, както много пъти бе правил в училище и по време на войната в Персийския залив? Дали страданията на Кениди бяха неговото бягство? Дали не се бе отказал от живота си, използвайки смъртта й като оправдание? Възможно ли беше да е толкова празноглав или себичен? Защо изпитваше такава празнота и нищо не го удовлетворяваше?