Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Теодор се появи с усмивка пред тях.
— Забавлявате ли се, деца?
— Много силно ли говорех? — попита сконфузено Тамара.
— Да кажем, ентусиазирано — рече покровителствено барманът и посочи към чашите им. — Да ви налея още по едно?
— За мен не, благодаря — каза Хънт.
— И на мен ми стига толкова. — Тамара побутна чашата си към ръба на тезгяха. Когато Теодор се отдалечи достатъчно, тя прошепна тихо: — Извинявай, май се разгорещих.
— Напротив, имаш право. Действително не знам какво да правя. — Хънт също отмести чашата си и обърна лице към нея. — Искаш ли да отидем на някое по-тихо място?
— Не съм сигурна дали ще е такова, когато се озова там. — Тя обви ръка около врата му, приближи се и го целуна по устните. Около десет секунди по-късно, щом целувката свърши, допълни: — Но можем да опитаме.
Кони Джул отиде от кухнята в малката трапезария, където собственото ѝ семейство и две съседски хлапета, Стийв и Расдип, вдигаха безбожен шум около масата. Доколкото успя да различи сред гълчавата, собствените ѝ двама синове и Стийв спореха, както и можеше да се очаква, за футбол, докато Джул, другото момче и дъщеря ѝ обсъждаха дали сериалът „Клуб Веселие“ е по-добър от „Светлини в петък вечер“ — сякаш, мина ѝ през ума, изобщо можеше да има две мнения по въпроса.
Според нея цялата тази суматоха бе просто чудесна. В семейството, което двамата с Девин бяха създали, нямаше и сянка от стеснителност, а приятелите, които децата ѝ водеха вкъщи, обикновено се вписваха безпроблемно в тази среда. Тъй че в къщата винаги беше шумно и това ѝ допадаше.
Самата тя бе отрасла с родители интелектуалци, където ако радиото биваше забравено и се чуваше като едва доловим шепот от съседната стая, някой веднага бе изпращан да угаси проклетото нещо. Първия път, когато Девин я взе от дома ѝ, преди милион години, той изсвири няколко пъти с клаксона от улицата, което почти веднага спечели сърцето ѝ. А когато тя се появи на вратата, развълнувано викна насреща ѝ. Тя му извика в отговор, игнорирайки неодобрението на майка си и баща си. Оттогава нещата сякаш винаги си бяха същите.
Сега тя носеше голям керамичен поднос с любимото му ястие — купчина спагети в средата, заобиколени от прочутите ѝ домашни кюфтенца. Компанията около трапезата вече бе подхванала чесновия хляб, а Девин се бе погрижил да отвори бялото вино и да напълни чашата ѝ.
— Някой да иска спагети? — извика Кони още с появата си, което предизвика бурни аплодисменти. Постави блюдото в средата на масата, придърпа един стол и седна. Някой ѝ бе запазил две парчета от чесновия хляб, поставяйки ги върху чинията ѝ. — Салатата по посока часовниковата стрелка — изкомандва тя на висок глас, — а спагетите на обратно.
Когато сервирането приключи, Девин почука по чашата си и всички млъкнаха.
— Рас, искаш ли ти да кажеш Тофу молитвата днес?
Поради изключителното етническо разнообразие на Сан Франциско, което намираше отражение и сред приятелите на децата, скоро бе станало ясно, че обичайното католическо „Благослови ни, Господи“ на Девин невинаги идва на място. Затова Кони бе излязла с идеята за Тофу молитвата, при която присъстващите се хващаха за ръце, а някой изричаше нерелигиозна благодарност за това, че всички се хранят заедно и че животът е хубав. Както гости, така и членове на семейството биваха поощрявани да вземат тази роля, вече добре позната на обичайните посетители. Накрая цялата маса крещеше с пълен глас „Амин!“.
Сега Расдип улови с едната си ръка нейната, а с другата — тази на дъщеря ѝ Алекса, което я наведе на мисълта, че не е зле да държи двамата под око, и каза:
— Чудесно е да бъда тук заедно с всички вас и благодаря ви, госпожо Джул, за тази страхотна, страхотна храна, която от днес нататък ще ми стане любима.
— Чакай, докато я опиташ — подхвърли Джул.
— Амин! — изригнаха всички в хор.
В този момент телефонът му иззвъня.
— Остави го сега — каза Кони. — Ще се обадиш след вечеря.
Но Девин вече го бе извадил от калъфа и го обърна към нея, сякаш тя можеше да види екрана от другия край на масата.
— Сара е — каза. Сара Русо беше неговият партньор в отдела и щом го търсеше у дома по това време, значи наистина бе нещо важно. — Ей сега се връщам. — Той обгърна с широк жест присъстващите. — Ако някой от вас само посмее да ми пипне кюфтетата, веднага ще го арестувам.