Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Давайте — сви рамене Ден. Погледът ѝ срещна неговия за частица от секундата, а после се устреми някъде над рамото му така втренчено, че той се обърна да види какво има там. След като се увери, че няма нищо, попита:
— Тук ли би следвало да дойда, ако искам да си купя предплатен телефон за еднократна употреба?
Вместо отговор тя извъртя отегчено очи, с което явно предполагаше, че сочи към заобикалящите я отвсякъде апарати.
— Какъв по-точно? — попита с тон на безмерна скука.
— От онези, които си имат номер и определен брой предплатени минути, но…
— Марка — прекъсна го тя. — Каква марка? Иначе всичките са едни и същи.
— Да. Искам да кажа, знам. Просто исках да се уверя, че съм дошъл на правилното място.
— Да, ако търсите мобилен телефон, това е мястото — удостои го с отговор тя след кратка пауза.
— Добре, тогава въпросът е следният — продължи упорито Мик. — Някой е бил тук, най-вероятно миналата седмица, и е купил предплатен телефон. Предполагаме, че може да е взел дори няколко наведнъж. Помните ли да сте обслужвали подобен клиент?
— Много хора купуват повече от един телефон.
— Тук става дума за три, четири или дори повече.
— И такива ги има. Дилъри, сещате се.
— Вземат ги за препродажба?
Тя бавно поклати глава.
— Не, не продажба на телефони. На наркотици. Ползват телефоните веднъж, после ги хвърлят.
— Аха — каза Мики. — Разбира се. Но нашият човек не ще да е изглеждал като типичен пласьор.
— Типичен пласьор?
— Искам да кажа, вероятно е бил по-възрастен.
— По-възрастните не продават ли дрога?
— Не, тоест… сигурно, както и да е. Искам да знам, помните ли някой, който да се е отличавал от останалите?
— Не.
— За секунда си помислих, че ще кажете „да“ и ще ми го опишете в най-малки подробности. — Той пусна в ход най-очарователната си усмивка, мъчейки се да пробие леда.
— Не помня.
— Добре, да опитаме иначе. Имате регистър на продажбите, нали?
— Разбира се.
— И вписвате имената на клиентите?
Тя въздъхна тежко.
— Теоретично, да. Но никой не си ги казва.
— Е, поне можем да видим покупките на по няколко апарата. Ако някой е ползвал кредитна карта, ще го идентифицираме по нея.
Тя най-сетне го погледна, макар и за кратко.
— Трябва да говорите с управителя.
— Чудесна идея. Къде да го намеря?
Раменете ѝ се повдигнаха с около сантиметър.
— Следвайте табелките — бе отговорът.
— Уайът не вдига, сестричке — каза Мики.
— Това е, защото откри госпожа Бърг и отиде да поговори с нея.
— Бързо се е справил.
— Тя все още получава пенсията си от градската община. Струваше му само едно телефонно обаждане. Този човек понякога е истински факир. А при теб как мина?
— По-зле не можеше и да бъде. Допускам, че дори направихме крачка назад.
— Нима? И как го постигна?
— Ами Девин беше сигурен, че телефонът е купен от „Бест Бай“ на Гиъри, нали? Е, момичето, с което говорих… тоест с което се опитах да говоря, сякаш никога през живота си не бе виждало клиент. Един кактус щеше да е по-разговорлив от нея. Без майтап. Не помнеше някой да е купувал повече телефони, изобщо не помнеше нищо. Трябваше да ѝ тегля думите с ченгел от устата. Не знам защо изобщо наемат такива същества за работа с клиенти.
— Това е философски въпрос, Мик, който може да обсъдим някой ден. Успя ли да научиш каквото и да било, в случай че Уайът се обади да провери?
— Само отрицателни отговори. Накрая отидох при управителя, който поне владееше членоразделна реч. Проверихме в регистъра и открихме към дузина продажби на по няколко апарата за последните двайсет дни — по-назад нямаше смисъл да проверяваме. И всичките бяха в брой. Очевидно щом си купуваш телефон за еднократна употреба, плащаш в брой.
— Но не трябва ли да представиш някакъв документ за самоличност?
— О, без съмнение. Но познай колко хора го правят.
— Почти никой?
— Абсолютно никой. Изобщо не се спазва. Продавачките просто вписват каквото им попадне. Има на купувача — „Предплатен“. Фамилия — „Телефон“. Нещо подобно. Не получават бонуси за продажбите, не са мотивирани. Като цяло са невежи и безразлични, а тази, с която говорих днес, е перфектният пример.
— Няма ли записи от охранителните камери?
— Има, но ги пазят само до три дни. Нашият човек е бил там много по-отдавна. Тъй че ако шефът се обади, му кажи, че по линия на телефоните сме пълна нула.
— Така и ще направя, Мик, макар и да не е най-любимото ми съобщение.