Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Разбирам.
— Много трудно го приех. И както вече казах, може да не съм била права. Никой друг явно не изпитваше съмнения. — Тя отпи глътка от кафето си и поклати глава. — Не знам дали нещо от това ще ви бъде от полза.
— Възможно е — отвърна Хънт. — Допускам, че на определен етап ще се впише в картината.
— В коя картина?
— На случая, по който работя.
Хънт видя как жената леко се дръпна при осъзнаването, че главният повод за посещението му не е смъртта на съпруга ѝ.
— Когато казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса за Джим — каза тя, — останах с впечатлението, че ви интересува той самият. Че по някаква причина случаят му отново се разглежда.
— Не бих се учудил, ако се стигне и до това. Но в момента се занимавам с нещо, в което е имал доста странична роля. Три или четири години преди смъртта си се е отзовал на сигнал за убийство и е арестувал заподозрения.
За негово учудване, тя кимна.
— Семейство Карсън, предполагам.
— Именно. Но как, ако позволите да попитам, се сетихте толкова бързо?
Жената леко се засмя.
— Е, Джим не се е занимавал с толкова много убийства, господин Хънт. Беше патрулиращ полицай. А като инспектор така и не стигна до тежките престъпления. Този човек… Кевин Карсън ли му беше името? Той май бе единственият убиец, на когото е слагал белезници. И всъщност доста го обсъждахме вкъщи по време на делото.
— Кое по-точно?
— Че е бил първият на местопрестъплението и лично го е арестувал.
Хънт повъртя чашата в линийката си.
— И това… имало ли е някакво особено значение за него?
— О, да, и още как — кимна тя.
— По какъв начин?
— Ами преди всичко той не смяташе, че Кевин е виновен. Но сами разбирате, когато си полицай и те пратят на адрес, а там завариш мъж, приведен над окървавен труп, първата ти работа е, ако можеш, да го задържиш, и Джим е сторил именно това.
— А защо е смятал, че Кевин е невинен?
— Най-вече защото го познаваше.
— Искате да кажете, че са били приятели? — попита Хънт, след като успя да прибере увисналата си челюст.
— Не, не, не. Но Джим няколко пъти бе посещавал апартамента им — по сигнали за кавги, обаждания на съседи и други такива неща — и бе помагал да се уталожат нещата. И разговаряйки с тях, бе вникнал донякъде в проблемите им. Знам, че може да ви се види странно, но той си беше такъв. Никога не съдеше хората. А освен това — погледна го тя — сякаш донякъде се идентифицираше с тях. Те имаха малко момче, приблизително на възрастта на Дъглас. Просто една млада двойка, която се опитваше да си стъпи на краката и не се радваше на особен успех. Поне така ги виждаше Джим. Сподели ми, че когато слагал белезниците на Кевин, дори му се извинил, а онзи му отвърнал да не се притеснява, защото не е убил жена си и това скоро ще се разбере. Само дето така и не се разбра.
— Но предполагам знаете, че не са го осъдили. А е имало две дела.
— Да, знам. Такова пилеене на време и сили. Всъщност Джим ги следеше много отблизо. Колкото до мен — махна с ръка тя, — не можех да вдигна очи от децата.
Може би неволно, Елинор бе открехнала нова врата и след като размисли за секунда, Хънт реши да я отвори докрай.
— Ако Джим е смятал, че Кевин не е убиецът, имал ли е някаква теория кой може да бъде?
— Мисля, че да.
— И?
— И отговорът няма да ви хареса, но той никога не споменаваше имена, дори пред мен, преди да разполага с доказателства, а в случая нямаше време да ги събере.
— За четири години?
— Не са четири години. Беше инспектор само два месеца, а нямаше смисъл да се рови, докато още траеха делата. Пък и това не е нещо, с което се занимават уличните ченгета. Те не обикалят да търсят убийци. Дори инспекторите не го правят, ако не са назначени по случая. При тежките престъпления навлизането в чужда територия само ти създава врагове.
Хънт можеше да оцени коментара. Той допи остатъка от кафето си, постави чашката върху чинийката и се облегна назад в креслото.
— И тъй, второто дело е приключило и той вече е бил инспектор?
— Още не, но след няколко месеца стана.
— И е могъл да разследва, да разпитва хора?
Елинор се поколеба, ровейки в паметта си.
— Смяташе, че ще отбележи червена точка, ако открие нещо, което всички останали са пропуснали, но така и не успя да го стори. — Тя го дари с обнадеждена усмивка. — Но фактът, че сега сте тук, ми говори, че е бил на прав път.