Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Сред всеобщия смях Кони с натежало сърце го проследи как се отдалечава по посока на всекидневната и никак не се учуди, когато две минути по-късно се появи отново на вратата с посърнало лице и се облегна на касата с думите:
— Имаме проблем в града. Трябва да вървя.
Джул не искаше да каже на Кони и младежите къде всъщност трябва да отиде — а именно в квартал Тендърлойн. Макар и практически в самия център на града, това бе район с лоша репутация, станал дом на всевъзможни скитници, проститутки, наркомани и дилъри на дрога, сводници и друга отбрана измет. Дори полицай като него, каращ служебна кола, рискуваше да остане без нея, ако я паркира твърде надалеч.
Тротоарът пред ресторант „Ориджинал Джо“ вече бе ограден с жълта лента и осветен с прожектори; бетонът проблясваше от влагата на кондензиралата се мъгла. Бусът на съдебните медици бе паркиран край входа на близкия паркинг и Джул спря до него. Скоро забеляза Сара, застанала на ъгъла с останалите от оперативната група. Показа значката си на патрулния полицай, охраняващ района, и се упъти към нея.
Направи му впечатление, че няма журналисти. Явно хората, умиращи тук, не представляваха интерес за новините. Никой в тази пустош нямаше значение.
Докато вървеше, пъхнал ръце в джобовете на якето си, под краката му изхрущя счупено стъкло. Под ярката изкуствена светлина успя да преброи не по-малко от шест използвани спринцовки, три празни бутилки от алкохол и един мъртъв плъх в канавката. Въздухът бе гранясал от мириса на боклуци и урина, но край кофата за смет, която подмина, вонята бе наистина непоносима. Може би и някой друг също бе умрял и го бяха напъхали в нея. Кой знае? Ако проверяха, щяха да разберат. Но Джул нямаше намерение да го прави.
Доволен, че е дошъл на празен стомах, доближи групичката от свои колеги и изчака встрани, докато Сара не се отдели от лежащия край бордюра труп и не дойде при него.
— Съжалявам, че те обезпокоих, но реших, че ще искаш да знаеш. — Тя бе с няколко години по-млада от него, умна и делова.
— Сигурна ли си, че е той?
— Всъщност не на сто процента. Ограбили са го и няма документи и мобилен телефон, но в джоба на сакото му открихме визитки, а и виж как е облечен. Не е просто поредният бездомник. Реших, че ако наистина е той, ще можеш да го разпознаеш.
Джул кимна с тежка въздишка.
— Да вървим да погледнем.
Отидоха до мястото, където тялото бе проснато настрани, обърнато с гръб към тях. Още никой не го беше местил и съдебният фотограф обикаляше, святкайки с апарата си. Не бе нужно да си опитен детектив, за да различиш под блясъка на прожекторите дупката в задната част на главата, както и съсирващата се черна локва под нея.
Джул бе сигурен кой е убитият още преди да види лицето, но въпреки това се наведе, за да се увери. Нямаше никакво съмнение. Той се изправи, отстъпи крачка назад и се обърна към Сара.
— Да, Иван е. — И след секунда добави: — Достатъчно зле е и когато не ги познаваш.
— Разбирам те — докосна рамото му тя. Техническите лица вече бяха готови да пристъпват към задълженията си и след като им даде няколко кратки инструкции, Сара отново дойде при него.
— Реших да започна разследването сама. Забелязвам, че и ти правиш така напоследък, ако искаш да постигнеш някакъв резултат.
— Абсолютно. И научи ли нещо?
Тя се изсмя прегракнало.
— О, разбира се. Всички съседи от квартала се наредиха на опашка да свидетелстват.
— Никой ли не е видял?
Тя кимна.
— Всъщност няма да повярваш, но разполагаме с един свидетел, който тъкмо е излизал от ресторанта. Той пръв се обадил на 911. Има и още едно обаждане, но иначе, както обикновено, местните не са чули и видели нищо. Малко е трудно да се повярва, че изстрелът е минал незабелязано, гледайки тази голяма дупка в главата на Иван.
— От акустиката на улицата е — каза Джул. — Просто поглъща звуците.
— Да, вероятно това е причината.
— И тъй, кой е свидетелят?
Сара провери в бележника си.
— Майк Мориси. — Тя посочи към вратата на ресторанта, на петнайсетина метра от тях, където в компанията на униформен полицай стоеше прегърбен мъж на средна възраст, облечен в костюм и шлифер. — Не е сигурен дали жертвата също е била в ресторанта, но самият той тъкмо излизал навън, когато видял да спира едно такси, сякаш Иван току-що му е махнал. После изтрещял изстрел, тялото се строполило на земята, а таксито изчезнало с пълна газ.
— Чакай малко. Стрелецът е бил в колата?
— Това е видял Мориси.
— Запомнил ли е номера?
— Не. Разбира се, че не. — Тази вечер въздишките изглеждаха предпочитано средство за комуникация и Сара добави още една към поредицата. — Казва, че стоял и гледал потресено и още преди да успее да мръдне, някакъв уличен тип се привел над тялото. Майк помислил, че проверява дали е жив, затова извадил телефона си и набрал 911. Но всъщност онзи не мерел пулса на Иван, а го преджобвал. Във всеки случай, десет секунди по-късно вече бил изчезнал заедно с портфейла и телефона му.