Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Той се отпусна върху стола на Иван, после се пресегна и взе една от снимките. На нея бедният младеж бе в компанията на Люси, красива брюнетка, която Хънт бе виждал един или два пъти. Двамата се усмихваха, огрени от слънцето, с океана на заден план. Остави я и огледа другите — Люси с черна котка на ръце, възрастна двойка на място, приличащо на Лас Вегас, Иван сред група хора на неговата възраст — може би братята и сестрите му с половинките си, или пък просто приятели.
Всичко това не водеше доникъде.
Той опря чело върху дланите си и затвори очи. После се изправи, угаси лампата и излезе от стаичката. Върна се на собственото си бюро, отвори списъка с контактите на мобилния си телефон и докосна едно име. След четири иззвънявания се чу гласът на Иван, който му каза да остави съобщение, за да върне обаждането.
Само дето вече нямаше да го направи…
Пак от списъка с контактите, Хънт избра Кали Лусенте, написа номера на Иван и следния текст: „Спешна молба. Можеш ли да откриеш местонахождението на този телефон? Ще извадим съдебна заповед ако трябва, но междувременно са ми нужни и последните обаждания към и от него. Става дума за мой служител, който беше убит“.
— По дяволите, Уайът — извика възбудено Кали Лусенте в слушалката, — това някаква извратена шега ли е?
— Не мога да повярвам, че си още будна.
— Будна съм, и още как. Ако не си разбрал, аз никога не спя. Но наистина, това един от твоите хора ли е?
— Да, наистина.
— И е мъртъв? В смисъл, убит?
— Застрелян в челото, Кал. По-убит от това здраве му кажи. В момента се опитвам да разбера с какво точно се е занимавал. Може нападението да е свързано с работата му и телефонът да ни наведе на някаква следа, но онзи, който го е сторил, го е взел със себе си.
— Добре, нека се опитам да го локализирам, ако е още включен.
— Ще чакам.
След изпращането на съобщението до Кали Хънт известно време бе крачил в безсилие напред-назад из офиса, докато накрая не бе решил да се изтегне за секунда на дивана. Сега превключи телефона на високоговорител и погледна часовника си. Беше 2:04 сутринта.
— Никакъв сигнал — каза Кали. — Трябва да са му извадили батерията.
— Или просто да са го изключили.
— Дори така щях да успея да го видя. Но не и без батерия.
Хънт изруга тихомълком и се върна на бюрото си.
— Ами историята на обажданията? Трябва ли ти съдебно разрешение?
Смехът на Кали отекна сред тишината на офиса.
— Какви разрешения те гонят, Уайът? Мога да извадя каквото и когато си поискам. Само ще ми отнеме малко време, това е всичко.
— Колко време?
— Ден, може би два.
— Е, ти си знаеш. Макар че за вчера щеше да е по-добре.
— Вече търся, успокой се. Къде е бил убит?
— В Тендърлойн. Защо?
— Заради клетките на предавателите. Ако знам, че обажданията са правени между твоя офис и Тендърлойн, по-лесно ще открия данните. Впрочем какво става с твоите есемеси? Нещо ново?
— Нищо след онзи път, когато откри изпращача на фериботния терминал. Не мисля, че ще получа повече. Последният път ми писа, че съм близо и че се чувства застрашен.
— И смяташ, че твоят убит служител…
— Иван.
— Смяташ, че смъртта на Иван по някакъв начин е свързана с тях?
— Не изключвам тази възможност, Кал. Всъщност дори доста се тревожа от нея.
— Ами ченгетата? Не си ли сътрудничите с тях?
— Не бих казал, че си сътрудничим, но не си и пречим. Те също ще разследват, а аз ще споделям с тях, ако открия нещо. Но те имат много случаи, по които да работят, докато аз от тази вечер нататък имам само един.
— Добре, щом попадна на следа, веднага ще те потърся.
— Имай предвид, че полицията също ще търси номерата.
— Няма проблем. Те си вървят по каналния ред, със съдебни заповеди и всичко останало. Само ще ми дишат прахта. Ще ги изпреварим със светлинни години.
— Добре, Кали. Благодаря. Наистина съм ти задължен.
— Майтапиш ли се? Та аз живея за такива неща.
Когато най-сетне се прибра у дома, завари бележка, в която Тамара му пишеше да ѝ се обади независимо колко е часът. Тя вдигна още на първото позвъняване и преди да успее да я въведе в курса на събитията, го прекъсна и попита:
— Когато отиде на мястото, той… имам предвид, тялото му, още ли беше там?
— Да.
— И ти видя ли го? Наистина ли беше Иван?
— Без съмнение.
— О, Уайът.
— Да, Тамара. Знам.
— И какво ще правим сега?
— За кое?