Истанбулска загадка [bg]

24

Бюлент караше мръсно, зелено „Рено Испейс“ — от онези стари модели с големите брони. Колата направо плачеше за миене. Хукнах след нея.

Някакво куче се разлая диво. Хората се обърнаха и се втренчиха към мен, но аз продължих напред. Просячето, от което купих картичките, също хукна подире ми. Нямах представа защо.

После изсвири с уста. И то толкова пронизително, че можеше да пробие стомана.

Извиках с все сила:

— Бюлент!

Свиренето и крясъците трябва да са го накарали да погледне в огледалото.

Той спря и даде на заден към мен. Момчето протегна ръка, а на лицето му се появи голяма усмивка, сякаш бе спечелило медал.

— Не му давай нищо, мистър Раян, бей! — кресна Бюлент от открехнатата си врата.

Извика момчето и му подаде нещо. То изглеждаше разочаровано. Бюлент изруга разгневено. Момчето изтича обратно при мен с протегнати ръце, а аз пъхнах в тях най-малката турска банкнота, която успях да намеря в портфейла си. То избяга радостно. Лицето на Бюлент изразяваше неодобрение.

— Мистър Раян, през лятото тези момчета изкарват повече пари, отколкото е полезно за тях. Е, как мога да ти помогна? Нямам повече информация за теб. Вече ти го казах.

— Трябва да поговорим, защото става нещо невъобразимо… И ще продължа да се връщам при теб, докато се съгласиш да се срещнем. — Сигурно тонът ми го убеди. Не говорех ядосано, но решително.

Той се огледа и ми махна да се кача в колата. След десет минути се озовахме в сутерена на ресторант край Капалъ чаршъ. Отвън, над главите ни, тясната уличка гъмжеше от хора — като публика в киносалон, тътреща се на излизане от залата. Никога не бях виждал толкова претъпкана тясна уличка.

Натруфеният златен сводест вход към Капалъ чаршъ — най-големия пазар в целия свят, както обясни Бюлент, предшественик на всички наши модерни молове, се издигаше само на няколко метра над улицата. Там бях виждал единствено търговски тунел, покрит със сини плочки, и торби с многоцветни подправки пред най-близкия магазин.

Под земята, където се намирахме, един вентилатор раздвижваше лениво въздуха над главите ни. Не действаше много ефикасно, но и на толкова бях благодарен.

— Заведението е арменско. По това време е спокойно, но няма да е задълго — обясни Бюлент, докато се настанявахме на високите дървени столове до масата в ъгъла на стаята. Бяхме единствените посетители. Събеседникът ми не изглеждаше доволен.

Един сервитьор надникна от стълбите. Бюлент му извика:

— Ики нескафе. — А после се обърна към мен: — Защо не се откажеш от това? Приятелят ти е мъртъв.