Истанбулска загадка [bg]

За жалост прозорецът се оказа твърде малък, за да се измъкна през него. Лош късмет. Върнах се в коридора с червени тапети и се насочих към вратата в края. Мисля, че чух шум от другата й страна — може би водеше към кухнята?

Дръпнах дръжката, но беше заключено. Погледнах панически назад. Преследвачът ми го нямаше още, но сигурно щеше да се появи само след секунди. Опитах да се овладея…

Почуках настойчиво по вратата. Никой не отвори. Задумках по-силно с юмрук.

В едно бях сигурен: Питър ме разиграваше. Вероятно нарочно изключи навигационната система.

Е, стига ми толкова.

Чух тракане, може би падна тенджера. После вратата се открехна. Старица, пъргава на вид, но с дружелюбно лице, ме изгледа с подозрение.

— Здрасти — поздравих аз. Направих й знак, че искам да мина покрай нея. Тя поклати твърдо глава. Събрах ръце, все едно се молех.

Тя тревожно надзърна през рамото ми. Бръкнах за портфейла си. Жената махна рязко, показвайки ми, че не иска пари. После отвори по-широко и отстъпи настрани.

— Благодаря — кимнах аз.

Зад вратата имаше малка кухня, а от тавана висяха лъскави тенджери и тигани. Старицата беше сама в кухнята. От радиото се носеше шумна турска музика. Надуших подправки, аромат на готвено.

Върху масата по средата забелязах купчина лук, накълцан наполовина. Заобиколих я и поех към отсрещната врата.

Излязох на тясна неравна уличка. Къщите се издигаха с гръб към нея. В двете посоки се виждаха пресечки. Не тичах, но крачех бързо. Завих в първата пресечка и сърцето ми най-накрая забави ход. По дяволите Питър и глупавите му игрички. Изобщо не му пукаше какво е станало с Алек, нито пък искаше да се добере до убийците му. Знаех какво да правя.

Трябваше да говоря отново с Бюлент.

Върнах се до „Света София“ по страничните улички. Слънцето напичаше, ставаше горещо като в пещ дори на сянка. Наложи се да спра и да си купя вода. Наплисках се с половината бутилка по лицето и по главата.

Когато се върнах пред портата към Топкапъ, автобусът, който я блокираше, беше заминал, но никой не минаваше през нея. Триетажните й дървени врати, украсени с ковани гвоздеи, бяха хлопнати. Топкапъ затваряше едва в четири и тридесет. Изтичах пред „Света София“, на две минути път. Главният й вход също беше затворен. В тази част на света музеите затваряха рано.

Изчаках на опашката пред сергия за пътеводители до главния вход към храма. Пъстри, болнави на вид гълъби грачеха наоколо и се бореха за трохи.

Наблюдавах закъснелите посетители, излизащи от „Света София“. Знаех, че Бюлент може още да е вътре.

Дори да не го хванех сега, щях да се върна на сутринта. Все щях да го открия.

Изправих се. Един мъж, досущ като Бюлент, пресичаше улицата на около петнадесет метра, до трамвайните релси. Отправих се към него и присвих очи заради слънцето, опитвайки се да разбера дали е той.