Истанбулска загадка [bg]

— С това ще бием на очи отдалеч — отбелязах аз.

— Никак даже. Много от местните карат такива коли, стига да могат да си ги позволят. Ще се изненадаш кой ги харесва.

— Ще сложиш ли по един британски флаг на предната броня?

Питър не обърна внимание на сарказма ми. Размени няколко неразбираеми коментара с мъжете отпред. После се обърна към мен:

— На площад „Таксим“ има демонстрация против атаките срещу джамии в Европа. Обаче няма защо да се притесняваме. Ще минем по друг път.

— Страхотно. — Почувствах се спокоен, готов на всичко.

Питър ме гледаше странно, сякаш си мислеше, че не възприемам демонстрациите достатъчно сериозно.

— Знаеш ли какво стана в Лондон миналата събота? — попита ме той.

— Бях съвсем наблизо.

Той ме стрелна с поглед, сякаш близостта ми с онзи бунт ме уличаваше по някакъв начин.

— Копелетата ми съсипаха вечерта — обясних аз.

Седяхме мълчаливо, докато прекосявахме широк мост над Златния рог. От двете страни бяха опънати дълги транспаранти, поздравяващи ни с добре дошли в Истанбул на английски, немски и френски. Подобни транспаранти висяха и от стълбовете за уличното осветление.

— За какво е всичко това? — попитах аз.

— Турция обича туристите си — обясни Питър.

В тази по-стара част от града хората из улиците изглеждаха по-бедни. Огледах лицата им. Много от тях бяха трайно сбръчкани от слънцето.

— Почти стигнахме — обяви Питър. Погледна към навигационната система. Тя показваше триизмерна карта на местоположението ни, непривлекателните жълти сгради от двете страни на улицата. Мъничка червена точка мигаше по средата на екрана.

— С това можем да проследим всичко — заяви самодоволно той, сочейки към сателитната навигация. Червената точка се движеше. Той натисна един бутон. Точката се превърна в блок от пиксели, когато я увеличихме. А пикселите се превърнаха в черния покрив на нашия рейндж роувър.

Видях хора, които се движеха край колата. Образът бе по-ясен, отколкото при всяка навигационна система, която можеше да се купи в магазините.

— Този град се пръска по шевовете — отбеляза той. — Кълна ти се, че усещам експлозията на световното мюсюлманско население чрез този град, като пулсираща точка. Знаеш ли, че в Истанбул има по-голям ежегоден приток на имигранти, отколкото в Ню Йорк?

Не отговорих. Някои хора си мислеха, че ще намразя исляма след смъртта на Айрийн в Афганистан, но аз просто исках да науча повече за него, да го разбера.

Видях кубето и минаретата на „Света София“. Купища туристи се стичаха по хълма към храма, махайки си с ветрила в горещината, със зачервени от слънцето лица. В магазините продаваха килими, сини плочки, картички и потни бутилки с турска кола. Видяхме висока, избеляла от слънцето тухлена стена. Сега пътят беше покрит с павета, толкова изтъркани, че блестяха. В тази част от Истанбул се усещаше Средновековието. Страничните улички криволичеха между порутените четири-пететажни сгради, наведени една към друга като старци, подредени за снимка.