Честотата на Шуман [bg]

Мерцедесът изхвърча от паркинга и се понесе с рев по бетонната магистрала. Натиснала здраво газта, Хелена въведе адреса в джипиеса, свали прозорците и си сложи слънчевите очила.

„Ще разбера какво става“.

През последните два дни виденията ѝ бяха станали много по-ясни. Преди, когато спеше, съзнанието ѝ бе изпълнено със странни символи и постоянен грохот, подобно на гръмотевична буря в далечината. Проклетият шум едва не я бе подлудил - и после изчезна като по чудо. През последните два дни всичко се бе променило и тя бе сигурна, че наистина вижда през очите на друг, с характерната червена мъгла около всичко. Със сигурност беше някаква психична връзка. Макар да не можеше да проумее защо, сега поне всичко ѝ се струваше някак осезаемо, макар че това не го правеше по-малко шантаво. Ако можеше да открие човека от виденията си, със сигурност щеше да разбере още. И най-важното, щеше да потвърди, че не полудява.

Зави, мина през един тунел и отново изхвърча на ярката слънчева светлина. Дали човекът от виденията ѝ беше по някакъв начин важен за нея? Замисли се върху това и реши, че не изпитва някакви особени чувства. Единствената емоция, за която можеше да е сигурна, бе собственото ѝ съмнение в реалността на всичко. Възможно ли бе човекът да е онзи Джордж Уошингтън? Възможно ли бе той да е причината животът ѝ да се разпада и тя да търпи всички терапии и лекарства, за да изкара тези дълги и мъчителни нощи? Само от мисълта за това ѝ призляваше.

Вятърът продължаваше да нахлува през прозорците, а по радиото зазвуча любимо парче. Хелена запя на глас и се опита да се отпусне, но не успя. Беше ядосана. Да, ядосана. Искаше да разбере защо ѝ се случва всичко това. Трябваше ли да обвинява някого? Да, трябваше. Трябваше да разбере кой е врагът. Каприарти знаеха как да се разправят с враговете си.