Вечната нощ [bg]

От време на време, в зависимост от въртенето на станцията, трупът на Маиньи се носеше пред илюминатора и приличаше на злокобен член на Свидетелите на Йехова с техните натрапчиви домашни посещения.

Още един по-малко в разпределянето на храната. И чифт дро­бове по-малко в разпределянето на въздуха.

И още по-голяма самота в капана на тази негодна космическа тенекия.

Свали я.

- Не ме изкушавай - промърмори Талия. Гласът беше мъжки, неясен. Звучеше познато, но тя не можеше да определи чий е.

Не беше на съпруга й. Не беше на покойния й баща. Но беше на някой, когото познаваше...

Усещаше нещо, заедно с нея на борда на „Союз“ имаше и друг. Нали? Или това беше само нейното желание да не е сама? По­требност, нужда? Чий глас ползваше, за да запълни празнотата в живота си?

Когато станцията отново премина на светло, Талия погледна навън.

И докато наблюдаваше изгряващото слънце, видя как в небето се появиха цветове. Тя казваше „небе“, но то не беше небе, нито пък „нощ“. Това беше вселената. Не беше „черна“, а просто няма­ше светлина. Пуста. Най-чисто нищо. Освен...

Пак се появиха: цветове. Взрив от червено и оранжево, току в крайчеца на периферното й зрение. Нещо като цветовете, които човек вижда зад здраво затворени клепачи.

Талия опита. Затвори очи и притисна клепачи със сухите си напукани пръсти. Отсъствие на светлина. Това беше празнотата в ума й. Фонтан от движещи се цветове и звезди избликна в праз­нотата - и Талия отново отвори очи.

Синьото изсветля и изчезна в далечината. После, на друго мяс­то плисна зелено. И виолетово!

Знаци. Дори да бяха изцяло плод на ума й, пак бяха знаци. За нещо.

Свали я, милинка.

„Миличка“? Никой никога не я беше наричал „миличка“. Нито мъжът й, нито учителите й, нито ръководителите й в космическа­та програма, нито родителите й, нито бабите и дядовците й.

Все пак тя не се стараеше кой знае колко да определи чий е гла­сът. Радваше се, че има компания. Че има с кого да се посъветва.

- Защо? - попита тя.

Никакъв отговор. Гласът никога не отговаряше на въпроси. Ала Талия все очакваше, че един ден ще отговори.

- Как?

Отново никакъв отговор, обаче докато се носеше из куполообразната кабина, Талия закачи с ботуша си комплекта за първа помощ.

- Наистина ли? - възкликна тя, обръщайки се към комплекта, като че той беше източник на гласа.

Не беше го докосвала от последния път, когато го използва. Сега го измъкна и го отвори - секретната ключалка не беше за­ключена. (Тя ли я беше оставила така?) Извади дългоцевната ТР- 82. Мачетето го нямаше; беше го изхвърлила от кораба заедно с Маиньи. Вдигна оръжието пред очите си, като че се прицелваше в илюминатора... и после го пусна и загледа как се завърта и носи из кабината, като увиснала в пространството дума или идея.