Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Видя се да прекосява суровата, страшна пурпурна равнина, която бе спохождал толкова често в последните си сънища. Този път знаеше извън всякакво съмнение къде е равнината: не някаква въображаема страна, а далечният континент Сувраел, който лежеше защитен под блясъка на голото слънце, а тези пукнатини по земята бяха белези на лятото, когато бе изсмукана и малкото влага, съдържаща се в почвата. Грозни извити растения с набъбнали сивкави листа лежаха повехнали на земята и някакви същества с бодли и необикновени ъгловати стави растяха на височина. Валънтайн крачеше бързо в зноя и безмилостно шибащия вятър и от сухота кожата му се напукваше. Беше закъснял, отдавна трябваше да е пристигнал в двореца на Краля на сънищата, където го бяха наели да изпълнява номерата си.

Сега дворецът се мержелееше пред него, злокобен, обвит в черни сенки, целият съставен от островърхи кули и назъбени портали, сграда остра и отблъскваща като бодливите растения на пустинята. Тя приличаше по-скоро на тъмница, отколкото на палат, поне по външен вид, но вътре всичко беше съвсем друго, прохладно и разкошно, с водоскоци в дворовете, меки плюшени завеси и мирис на цветя във въздуха. Слуги се кланяха и му даваха знаци, заведоха го във вътрешните помещения, свалиха набитите му с пясък дрехи, изкъпаха го, обърсаха го с пухкави кърпи, дадоха му нови дрехи, елегантни одежди със скъпоценни украшения, поднесоха му изстудени шербети, ледено вино със сребрист отблясък, късове непознато крехко месо и накрая го въведоха в голямата тронна зала с висок свод, където седеше тържествено Кралят на сънищата.

Още отдалеч Валънтайн го видя на трона: Симонан Барджазид, злият и своенравен властник, който от тази брулена от ветровете пустинна земя разпращаше из цял Маджипур зловещите си послания. Той беше едър човек с голобрадо лице, масивни челюсти, хлътнали очи, заобиколени с тъмни кръгове, а около ниско остриганата си четинеста глава носеше златната диадема на своята власт, усилващия мислите апарат, който един Барджазид бе изобретил преди хиляда години. От лявата страна на Симонан седеше синът му Кристоф, месест като баща си, а от дясната му страна — синът му Минакс, престолонаследникът, мършав и отблъскващ на вид човек, с тъмна кожа и заострено лице, сякаш шлифован от пустинните ветрове.

С небрежен жест Кралят на сънищата заповяда на Валънтайн да започне.

Той жонглираше с ножове, десет, петнайсет на брой, тънки, лъскави ками, които биха могли да пронижат ръката му, ако паднеха погрешно, но той боравеше леко с тях, жонглирайки така, както само Слийт умееше, или може би като Залзан Кавол, виртуозна демонстрация на ловкост. Валънтайн стоеше неподвижен, извършвайки само най-незабележими перващи движения с ръцете и китките си, камите летяха нагоре и проблясваха като ярки искри, издигаха се високо във въздуха и падаха точно в очакващите ги пръсти, и докато се вдигаха и падаха, вдигаха се и падаха, описваната от тях дъга промени формата си, не беше вече обикновена каскада: летейки из въздуха с насочени навън остриета, те образуваха звездната емблема на коронала. Внезапно, когато Валънтайн наближи връхната точка на своето изпълнение камите замръзнаха във въздуха, увиснаха там точно над търсещите му пръсти и не искаха да се спущат към тях.